Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Бони преглътна. Изглеждаше още по-изплашена.

— Да се нахраниш?

— Да, разбира се — тросна й се Елена. Вените й изгаряха, ето какво чувстваше. Стефан й го бе описвал преди, но досега никога не го бе разбирала. Никога не бе осъзнавала през какво изпитание преминава, когато нуждата за кръв стане прекалено силна. Беше ужасно, неустоимо желание. — Какво си мислиш, че ям напоследък? Въздух? — добави предизвикателно. — Сега аз съм ловец и май е по-добре да вървя да ловувам.

Бони и Мередит се опитваха да я приемат, тя виждаше, че наистина се стараят, но виждаше също и отвращението в очите им. Елена се концентрира върху използването на новите си сетива, наостри ги и ги протегна като пипала в нощта, за да потърси присъствието на Стефан и Деймън. Беше трудно, защото нито един от двамата не изпращаше сигнали със съзнанието си както в нощта, когато се биеха в гората, но за миг й се стори, че усеща проблясък на Сила навън в града.

Но не знаеше как да влезе във връзка с нея и чувството на безсилие разпали още повече огъня във вените й. Тъкмо реши, че ще излезе на лов без тях, когато завесите се увиха около лицето й, изплющяха от порива на вятъра. Бони скочи със сподавен вик и събори нощната лампа върху шкафчето до леглото. Стаята потъна в мрак. Мередит изруга и заопипва в тъмнината, за да я включи отново. Завесите се развяха диво, а Бони сякаш всеки миг щеше да закрещи.

Когато най-после нощната лампа светна отново, всички изведнъж видяха Деймън, приседнал несигурно върху перваза на отворения прозорец. Едното му коляно бе повдигнато, а устните му бяха разтеглени в една от типичните му усмивки.

— Имате ли нещо против да вляза? — попита той. — Тук е малко неудобно.

Елена погледна към Бони и Мередит, които се бяха притиснали към дрешника. Изглеждаха едновременно ужасени и хипнотизирани. Самата тя поклати раздразнено глава.

— А пък аз си мислех, че драматичните появи са мой специалитет — измърмори. — Много забавно, Деймън. А сега да си вървим.

— Да си вървим, когато двете ти красиви приятелки са тук? — Деймън отново се усмихна на Бони и Мередит. — Освен това аз току-що дойдох. Няма ли някой да бъде така любезен и да ме покани?

Кафявите очи на Бони се втренчиха безпомощно в лицето му и изражението им леко се смекчи. Устните й, полуразтворени от страх, сега се разтвориха още. Елена видя, че приятелката й е готова да се поддаде на чара му.

— Не, няма да те поканят — заяви тя твърдо и застана точно между момичетата и Деймън. — Никоя тук не е за теб, Деймън — нито сега, нито когато и да било. — Видя лумналия в очите му предизвикателен пламък и додаде игриво: — А и без това аз вече си тръгвах. Не знам за теб, но аз отивам на лов. — Изведнъж почувства спокойствие, защото усети наблизо присъствието на Стефан, вероятно на покрива, и чу мигновеното му предложение: Ние отиваме на лов, Деймън. А ти ако искаш, можеш да останеш цялата нощ тук.

Деймън прие поражението си с финес, хвърли последен развеселен поглед към Бони и изчезна от прозореца. Бони и Мередит се втренчиха уплашено натам, очевидно загрижени, че сигурно се е пребил.

— Той е добре — успокои ги Елена и отново поклати глава. — И не се тревожете, няма да му позволя да се върне. Ще се срещнем утре по същото време. Чао.

— Но… Елена… — Мередит спря. — Искам да кажа, щях да те попитам дали не искаш да се преоблечеш.

Елена се огледа. Ценната рокля от деветнадесети век беше изпокъсана и изцапана, а тънкият муселин висеше на парцали на няколко места. Но нямаше време да се преоблича, сега трябваше да се нахрани.

— Това ще трябва да почака — въздъхна тя. — Ще се видим утре.

И с тези думи се прехвърли през прозореца също като Деймън. Последното, което видя, бяха удължените лица на Бони и Мередит, които се взираха сащисано след нея.

Ставаше все по-добра в приземяванията; този път не си ожули коленете. Стефан беше там и я загърна с нещо тъмно и топло.

— Твоята пелерина — промълви тя зарадвано.

За миг двамата се вгледаха усмихнати един в друг. Припомниха си първия път, когато той й даде пелерината, след като я спаси от Тайлър на гробището и я заведе в стаята си, за да я почисти. Тогава се боеше да я докосне. Но, помисли си Елена, усмихвайки се в очите му, тя доста бързо се бе справила с този страх.

— Мислех, че отиваме на лов — обади се Деймън.

Елена се извърна и му се усмихна, без да пуска ръката на Стефан.

— Отиваме. Накъде трябва да поемем?

— Към която и да е къща по тази улица — предложи Деймън.