Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

Продължих да го тегля в отчаян опит да освободя Кали, но Деймън не помръдваше все едно беше мраморна статуя.

— Помощ! Лекси! — изревах, а Деймън ме запрати назад с едно бързо свиване на лакътя.

Ударих се с тъп звук в тревата. Той продължаваше да пие. Осъзнах с ужас, че стоновете на Кали са спрели. Както и равномерните, отчетливи удари на сърцето й, които бях свикнал да чувам в нейно присъствие. Свлякох се на колене.

Деймън се извърна към мен с лице, оплескано в кръв. Кръвта на Кали. Гледката ме накара да пребледнея. Той се засмя.

— Беше прав, братко. Вампирите са създадени да убиват. Благодаря за урока.

— Ще те убия — изсъсках и отново се хвърлих към него. Повалих го на земята, но Деймън се възползва от ранената ми ръка, извъртя се и ме преметна, като ме прикова на земята до Кали.

Брат ми поклати глава.

— Благодаря, но не мисля, че тази нощ ще умра. Не си вече ти този, който ще взема решения на живот и смърт — изсъска.

Изправи се, сякаш смяташе да си тръгне. Пропълзях върху Кали. Очите й бяха широко отворени и изцъклени, лицето й — бледо като платно. Гърдите й още се повдигаха и спускаха, но едва-едва.

Моля те, не умирай , изпратих мислено послание, взрян в немигащите й очи, в отчаян опит да й го внуша. Видях как клепачите й потрепнаха. Възможно ли бе да се получи, да стане чудо?

Искам да живееш. Искам да те обичам, докато си жива , полетя трескавата ми мисъл към нея, докато изцеждах кръв от раните си в устата й.

Тогава, докато капките капеха върху лицето й, ме прониза остра болка. Прострях се върху тревата, а Деймън започна да ме рита в корема с демоничен пламък в очите.

Събрах цялата си сила и запълзях по влажната земя по-далеч от Деймън.

— Помогнете ми! — извиках отново към къщата.

— Помогнете ми! — изимитира ме подигравателно Деймън. — Май вече не сме толкова всемогъщи, а малки братко? Какво стана с намерението ти да завладееш света? Май си бил твърде зает да пиеш чай с приятелите си и да се влюбиш в обикновена жена? — Поклати отвратено глава.

Нещо в мен се прекърши. Някак си успях да се изправя на крака и се хвърлих към Деймън, оголил зъби. Блъснах го, а зъбите ми разкъсаха дълбоко кожата покрай югуларната му вена. Той падна на земята, кръвта бликаше от врата му, очите му бяха затворени.

За миг отново заприлича на моя брат. Нямаше ги кървясалите очи, нито гласа, вибриращ от омраза. Само широките рамене и тъмната коса, които винаги са символизирали Деймън. При все това той вече не беше Деймън. Беше чудовище, обезумяло от жаждата да руши, което не се спираше пред нищо, за да изпълни заканата си да направи живота ми ад.

Огледах се и зърнах един неголям клон, паднал на няколко метра, откършен от бурята. Пропълзях до клона, сграбчих го и го вдигнах високо над гърдите му.

— Върви в ада! — прошепнах с дива ярост.

Но едва бях изрекъл думите и Деймън скочи от земята. В очите му горяха огнени пламъци и зъбите му стърчаха.

— Не се говори така на роден брат — процеди подигравателно и ме тръшна на земята. — И кол не се държи по този начин.

Вдигна клона високо над гърдите ми с блеснал поглед.

— Ето я смъртта, която ми отказа. Бавна, болезнена й ще се наслаждавам на всяка секунда от мъките ти — изкиска се чудовището, което беше мой брат, и замахна с все сила към гърдите ми.

И тогава всичко потъна в мрак.

— Стефан — прошепна безплътен глас.

Бях отново в лабиринта във Веритас, буйната зелена трева се извисяваше над главата ми, слънцето струеше върху раменете ми. Вратът ме сърбеше от коравата и задушаваща яка — поради някаква причина бях облечен в най-хубавите си празнични дрехи.

Иззад завоя се приближи Деймън, сините му очи бяха огромни и невинни.

— Искаш ли да се надбягваме, братко? — предизвика ме.

Разбира се, приех.

Тичахме през тревата, докато не ни остана дъх, с дробове, изгарящи за въздух, изтощени от напрежението и смеха. Деймън ми се усмихваше щастливо, докато един облак не затули слънцето и всичко потъна в мрак. За мой ужас чертите му се промениха и изкривиха. Очите му потъмняха, а устните му станаха червени като кръв. В следващия миг той беше отгоре ми, притиснал ме към земята, но не на игра. Бръкна в джоба си, извади нещо оттам и ме прободе в гърдите, докато аз лежах в меката трева, поемайки си дъх за последен път.

Изведнъж двамата се озовахме седнали на люлката на верандата, Катрин бе сгушена помежду ни и в очите й танцуваха пакостливи пламъчета, докато късаше листата на една маргаритка. Кракът й беше толкова близо, че се допираше до моя. Докато погледът й се стрелкаше ту към мен, ту към Деймън, осъзнах каква игра играеше: цветето щеше да реши кого да избере. Когато стигна до последното листенце, очите й се сключиха с моите и аз разбрах, че съм победителят. Тя се наведе да ме целуне, а аз затворих очи, предвкусвайки нежното докосване на устните й.