Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

— Да, госпожо. — Бъкстон се поклони леко, докато надигаше едрото си тяло от стола.

— Аз ще се присъединя към него — обявих и се запътих към вратата.

— Не. — Лекси поклати глава и сграбчи грубо ръката ми. — За теб има чай.

— Но… — понечих да протестирам, объркан и раздразнен. Направо усещах вкуса на свинската кръв върху езика си.

— Никакво „но“ — сряза ме Лекси с глас, който удивително напомни този на майка ми.

Бъкстон отвори вратата пред Деймън, който помръдна веждите си към мен, сякаш искаше да каже: „Бедното момче!“

Дори и да го видя, Лекси се престори, че не е, и вместо това се засуети около чайника. Свлякох се в едно от паянтовите кресла около масата и отпуснах глава на ръцете си.

— Когато станеш вампир, не само зъбите и храната ти се променят — заговори Лекси, докато подклаждаше огъня в печката, застанала с гръб към мен.

— Какво означава това? — попитах отбранително.

— Това означава, че ти и брат ти не сте онези, които сте били. И двамата сте се променили и ти може би вече не познаваш Деймън толкова добре, колкото си мислиш — обясни Лекси, понесла две димящи чаши в ръце. — Козя кръв.

— Не обичам козя кръв — заявих, като бутнах гневно чашата. Звучах като капризно дете, но не ми пукаше. — И никой не познава Деймън по-добре от мен.

— О, Стефан — въздъхна Лекси и ме погледна състрадателно. — Зная. Но ми обещай, че ще бъдеш внимателен. Това са опасни времена — за всички.

При думата „опасни“ нещо прещрака в главата ми.

— Кали! Трябва да я намеря!

— Не! — Лекси ме бутна обратно на стола. — Баща й няма да я нарани, но при първа възможност ще те убие, а ти не си в състояние да се биеш.

Отворих уста да протестирам, но Лекси ме прекъсна.

— Кали е добре. Утре можеш да се видиш с нея. Но засега си изпий кръвта. Поспи. Когато се събудиш, ще бъдеш излекуван и тогава ти, Деймън и Кали ще обсъдите какво да правите по-нататък.

Лекси излезе от кухнята, като прошумоля с престилката си и угаси лампата.

Внезапно умората ме обгърна като тежко одеяло и всяко желание да се противопоставя на съвета на Лекси се изпари. Повдигнах с въздишка чашата към устните си и отпих малка глътка. Течността беше топла и мека като кадифе. Не можех да не призная, че ми беше вкусна.

Лекси беше права — утре щях да се видя с Кали, за да се сбогуваме. Но сега се нуждаех от почивка. Цялото тяло ме болеше, дори сърцето.

Поне знаеш, че имаш такова , представих си да казва Лекси и се усмихнах в мрака.

19 октомври 1864

„Не ме застрашава непосредствена опасност, но не се чувствам в безопасност. Чудя се дали някога отново ще се почувствам в безопасност или винаги ще копнея за нещо, което няма да се сбъдне. Дали ще привикна с болката? Дали след двайсет, двеста, две хиляди годиш ще си спомням тези седмици? И дали ще помня Кали и огнената й коса, смеха й?

Ще ги помня. Трябва да ги помня. Кали ме бе спасила и ми бе дала още един шанс за живот. В известен смисъл тя беше дневната светлина, която настъпи след мрака, който Катрин бе хвърлила върху съществуването ми. Катрин ме бе превърнала в чудовище, но Кали ме бе променила обратно в Стефан Салваторе, с който се гордеех.

Пожелавам й цялата любов на света. Желая й най-доброто. Искам да живее в светлина и да намери мъж — човек — който ще я цени и обожава, ще я отведе далеч от къщата на Галахър в някой тих дом край езерото, където тя ще научи децата си как да хвърлят камъни в реката, за да подскачат.

Може би така ще ме запомни тя: не като чудовище, а просто като някой, който е споделил една топла лятна утрин с нея и я е научил да хвърля камъни, като завърта леко китката си. Може би някой ден и двамата ще се сетим едновременно за този спомен. Може би дори тя ще разкаже на децата си и на внуците си и те ще ме познават като мъжа, научил я да хвърля камъни. Слаба надежда, но все е нещо. Защото докато Кали ме помни, двамата ще бъдем свързани. И може би, след време, ще бъде достатъчно да сме свързани само с тънката нишка на спомена.“

Събудих се посред нощ от нещо, което ми приличаше на градушка от камъни, трополящи по стъклото на прозореца. Въпреки правилата на Лекси, надникнах през тънкия процеп между завесите и се взрях в мрака. Дърветата бяха голи и клоните им стърчаха като призрачни ръце към небето. Макар че нощта беше безлунна, видях как една миеща мечка притича през двора. После различих някаква фигура, застанала зад една от колоните на портала.

Кали.

Навлякох набързо ризата си и се спуснах по стълбите, като се стараех да се движа безшумно. Последното нещо, което исках, беше Бъкстон или Лекси да разберат, че човешко същество ме е проследило до къщата.