Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

Вратата се затвори с глух звук зад мен и видях как Кали подскочи.

— Тук съм — прошепнах, едновременно възбуден, смутен и развълнуван.

— Здравей — рече тя срамежливо. Беше облечена в синя рокля, с кожена наметка. Шапката й бе нахлупена ниско върху къдриците, а през рамото й бе преметната пътна чанта. Кали кимна и видях, че трепереше. Повече от всичко на света исках да я отнеса горе, за да се сгушим под завивките в леглото ми и да я стопля.

— Отиваш ли някъде? — попитах, като кимнах към чантата й.

— Надявам се. — Пое ръцете ми в своите. — Стефан, не ме интересува какъв си. Никога не ме е интересувало. Искам да съм с теб. — Впи очи в моите. — Аз… аз те обичам.

Сведох поглед към земята. Огромна буца заседна на гърлото ми. Когато бях човек, си мислех, че обичам Катрин, докато не я видях окована с вериги, с намордник и пяна на устата. Почувствах единствено отвращение при гледката. А Кали ме бе видяла в безсъзнание, кървящ от върбинката, пронизан от похитителите си, да се бия с брат си в цирка, и все още ме обичаше. Как беше възможно?

— Не е нужно да ми отговаряш — изрече тя забързано. — Просто исках да ти го кажа. Заминавам, независимо от всичко. Не мога да остана с татко, не и след всичко, което се случи. Смятам да се кача на влака и ти можеш да дойдеш с мен. Не си длъжен, но ми се иска да дойдеш — избъбри смутено.

— Кали! — прекъснах я и притиснах пръст към устните й. Очите й се разшириха, в тях се мярнаха страх и надежда.

— Бих отишъл навсякъде с теб — промълвих. — Аз също те обичам и ще те обичам до края на живота си.

Лицето на Кали засия от радост и щастие.

— Имаш предвид до края на неживота си — поправи ме с дяволити пламъчета в очите.

— Откъде знаеш къде живея? — попитах, внезапно изпълнен със смут.

Кали се изчерви.

— Веднъж те проследих. Когато избяга след първата вампирска битка. Исках да зная всичко за теб.

— Е, сега знаеш.

Неспособен да се сдържа, я притеглих в прегръдките си и сведох устни към нейните. Вече не ме беше страх, че ще чуя пулсирането на кръвта във вените й или ударите на сърцето й, забързани от очакване. Тя се притисна към гърдите ми и устните ни се докоснаха.

Целунах я жадно, замаян от мекотата и сладостта на нейните. Зъбите ми не се удължиха, цялото ми желание беше само за нея, в човешката й форма, исках я такава, каквато беше.

А тя беше мека и топла, с вкус на мандарина. В този момент си представих бъдещето ни. Щяхме да се качим на влака и да заминем колкото се може по-надалеч от Ню Орлиънс, може би в Калифорния или дори в Европа. Ще се установим в малка къща, ще отглеждаме животни, от които щях да се храня, а двамата с Кали щяхме да изживеем дните си заедно, далеч от любопитните очи на обществото.

Но една досадна мисъл ме загложди в едно ъгълче на съзнанието: дали ще я превърна във вампир? Мразех дори да си представя как ще го направя, да забия зъби в бялата й шия, да я накарам да живее живот, в който ще копнее за кръв и ще се бои от дневната светлина. Ала в същото време не можех да понеса мисълта, че тя ще остарее и ще умре пред очите ми. Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. По-късно щях да решавам. Двамата щяхме да решим.

— Стефан — промърмори Кали, но в същия миг ахна, изплъзна се от ръцете ми и се свлече на земята. От гърба й стърчеше касапски нож, а от раната шуртеше кръв.

— Кали! — извиках и паднах на колене. — Кали!

Обезумял, разкъсах вената на китката си и се опитах да накарам Кали да пие от кръвта ми, за да я излекувам. Но преди да успея да притисна ръка към отворената й уста, една ръка ме сграбчи за яката на ризата и ме отдръпна.

Нисък, познат смях проряза нощта.

— Не толкова бързо, братко.

Завъртях се с оголени зъби и с ръка, готова за удар. Преди да успея да помръдна, Деймън ме сграбчи за раменете и ме запрати през улицата. Тялото ми се стовари тежко на пътя и ръката ми се пречупи под неестествен ъгъл. Изправих се бързо на крака. Кали лежеше върху тревата, червената й коса се стелеше по раменете, а около нея се бе образувала локва кръв. Простена тихо и разбрах, че сигурно е в предсмъртна агония.

Спуснах се към нея, като свивах и разпусках ръка, изпомпвайки кръв от отворената си рана, за да й дам да пие, но Деймън ме пресрещна, заби рамо в гърдите ми и ме събори по гръб.

Станах бързо.

— Това трябва да спре веднага! — изкрещях, готов за нападение. Връхлетях отгоре му с намерението да го разкъсам на две, да му дам това, за което отдавна жадуваше.

— Сега ли трябва да спре? Преди вечеря? — попита Деймън и по устните му бавно пропълзя усмивка. Гледах ужасено как коленичи на земята, оголва зъби и ги забива в шията на Кали. Засмука свирепо, без да спира. Опитах се да го изблъскам, но той беше твърде силен. От колко ли човешки същества се бе хранил след нашето бягство?