Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Тук е още по-красиво, отколкото го помня! — сподели Катрин. — Като в приказка е. Все едно се намирам в Люксембургската градина или в двореца Версай. — Откъсна една кала и вдъхна дълбоко аромата й.

Спрях се и я погледнах.

— Значи си била в Европа? — попитах я и се почувствах като провинциалист, също като онези селяндури от другия край на Мистик Фолс, които казваха нара вместо поток или ручей, и на нашите години вече имаха по четири, дори пет деца.

— Навсякъде съм била — простичко отвърна Катрин. Затъкна калата зад ухото си. — А сега, момчета, ще ми разкажете ли как се забавлявате, когато не ви гостува тайнствен непознат, когото можете да впечатлите с разходка из вашата градина?

— Забавляваме красивите млади дами с истинско южняшко гостоприемство — ухили се Деймън самодоволно, като използва пресиления си акцент, с който винаги ме разсмиваше.

Катрин го възнагради със закачлив кикот, а аз само се подсмихнах. След като се уверих, че флиртът между Деймън и Катрин е невинен, като отношенията между братовчеди, можех да се забавлявам с техните закачки.

— Деймън има право. Балът в чест на Деня на основателите е само след няколко седмици — обадих се аз и се развълнувах, като си спомних, че вече бях свободен поканя всяка млада дама, която си пожелая. Нямах търпение да дочакам мига, в който ще притисна Катрин в обятията си сред вихъра на танца.

— А ти ще бъдеш най-красивото момиче на бала. Дори момичетата от Ричмънд и Шарлотсвил ще позеленят от завист! — обяви Деймън гръмко.

— Наистина ли? Е, това би ми харесало. Това грешно ли е? — попита Катрин, като погледна дяволито първо към Деймън, а после и към мен.

— Не — тутакси отрекох аз.

— Да — потвърди Деймън в същия миг. — Що се отнася до мен, смятам, че момичетата трябва да си признават, че таят порочни замисли. В края на краищата всички знаем, че нежният пол си има своя тъмна страна. Помниш ли как Клементайн отряза косата на Амилия? — Деймън се извърна към мен.

— Да — засмях се аз, щастлив да се изявя като забавен разказвач в компанията на Катрин. — Клементайн повярва, че Амилия се е сближила прекалено много с Матю Хартнът и понеже тя си падаше по него, реши да поеме инициативата в ръцете си, като направи Амилия по-малко привлекателна.

Катрин закри уста с ръка, с жест на престорено съчувствие.

— Надявам се, че бедната Амилия се е възстановила от преживяното.

— Тя се сгоди за някакъв войник. Не се тревожи за нея — каза Деймън. — Всъщност ти за нищо не бива да се безпокоиш, след като си толкова красива.

— Е, поне за едно продължавам да се тревожа. — Катрин разшири очи. — Кой ще ми кавалерства на бала? — Размаха слънчобрана в ръката си, докато гледаше в земята, сякаш обмисляше някакво важно решение. Сърцето ми заби ускорено, когато тя вдигна глава и ни изгледа един след друг. — Сетих се! Ще го решим с надбягване. Победителят ще ми кавалерства на бала! — Захвърли слънчобрана на земята и изтича до центъра на лабиринта.

— Братко? — попита Деймън и повдигна вежди.

— Готов ли си? — усмихнах се, все едно ставаше дума за обикновено детско надбягване. Не исках Деймън да разбере колко забързано биеше сърцето ми, колко страстно копнеех да бъда с Катрин.

— Давай! — извика Деймън.

Моментално се втурнах напред. Размахах буйно ръце и крака. Устремих се като стрела из лабиринта. Докато бяхме в училище, никой от нашия клас не можеше да ме надбяга. Щом удареше звънеца, литвах като светкавица към вратата.

Тогава чух гръмък смях. Обърнах се назад. Деймън се беше превил на две и се пляскаше по коленете. Поех дълбоко дъх, като се опитах да не издавам колко съм задъхан.

— Страх те е да се състезаваш с мен? — попитах го, като се затичах назад и тупнах Деймън по рамото. Исках да бъде игриво потупване, но се получи като тежко цапардосване.

— О, сега вече започваме, братле! — възкликна Деймън, жизнерадостен и развеселен. Сграбчи ме за раменете и с лекота ме събори на земята. Успях да се изправя на крака, хвърлих се към него, повалих го по гръб и стиснах китките му.

— Мислиш, че все още можеш да победиш малкия си брат? — подразних го, зарадван от краткотрайното си превъзходство.

— Никой не ме намери! — нацупи се Катрин и излезе от лабиринта. Но намръщената й физиономия бързо изчезна. Усмихна се, като ни видя на земята, тежко задъхани. — Добре че съм тук, за да ви спасявам и двамата. — Коленичи и притисна устни първо до бузата на Деймън, а после и до моята. Пуснах китките на брат си и се изправих, за да отупам прахта от брича си.