Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Е, как се чувства един мъж, който скоро ще се жени?

Обърнах се и видях доктор Джанис. Минаващ седемдесетте, доктор Джанис бе леко изкуфял и постоянно се хвалеше пред всеки, когото хванеше за слушател, че дълголетието му се дължи на обилните количества уиски, които поглъща.

— Още не съм женен, докторе — усмихнах се насила. Искаше ми се Деймън да се върне по-скоро с питиетата ни.

— Да, момчето ми, но скоро ще бъдеш. Господин Картрайт от банката от седмици говори за това. Хубавата, млада Розалин. Извади голям късмет! — продължи гръмко доктор Джанис, а аз се огледах, надявайки се никой да не е чул.

В този момент се появи Деймън и внимателно остави върху масата чашите с уиски.

— Благодаря — промърморих и гаврътнах моята на един дъх. Доктор Джанис се отдалечи накуцвайки.

— Май си доста жаден, а? — попита Деймън, докато отпиваше на малки глътки от чашата си.

Свих рамене. В миналото никога не съм имал тайни от брат си, но беше опасно да говоря за Розалин. Някак си, каквото и да кажех или както и да се чувствах, все пак трябваше да се оженя за нея. Ако някой чуе от мен дори и най-лекия намек, че съжалявам, приказките нямаше да спрат.

Внезапно пред мен се появи пълна чаша с уиски. Вдигнах глава и видях хубавата барманка, с която Деймън бе разговарял, застанала до масата.

— Помислих, че се нуждаеш от още едно питие. Изглежда си имал тежък ден. — Жената ми смигна с едно от зелените си очи и остави запотената чаша върху грубата дървена маса.

— Благодаря — смотолевих и отпих малка глътка.

— За теб — винаги — рече барманката и прошумоля с полите си, които се люшнаха съблазнително около бедата й. Наблюдавах я как се отдалечава. Всички жени в кръчмата, дори тези със съмнителна репутация, бяха много по-интересни от Розалин. Ала независимо кого гледах, единственият лик, завладял съзнанието ми, бе този на Катрин.

— Алис те харесва — отбеляза Деймън.

Поклатих глава.

— Знаеш, че нямам право да се заглеждам. До края на лятото ще съм женен мъж. Докато ти си свободен да се забавляваш и да правиш каквото пожелаеш. — Имах намерение да изтъкна само очевидното, ала вместо това думите ми прозвучаха като обвинение.

— Така е — кимна брат ми. — Но ти знаеш, че не си длъжен да правиш нещо, само защото такова е желанието на татко, нали?

— Не е толкова просто. — Стиснах зъби. Деймън не би могъл да ме разбере, защото беше див и непокорен. Тъкмо заради това нашият баща бе решил да повери на мен, по-малкия брат, бъдещето на Веритас — роля, която сега намирах за задушаваща.

Потръпнах от тази предателска мисъл — сякаш Деймън бе виновен, задето върху мен се бе стоварила подобна отговорност. Поклатих глава, опитвайки се да я пропъдя. Отново отпих от уискито си.

— Много е просто — продължи Деймън, неподозиращ за моментното ми раздразнение. — Просто му кажи, че не обичаш Розалин. Че трябва да намериш своето място в този свят, а не сляпо да следваш нечии други заповеди. Това научих в армията: трябва да вярваш в това, което правиш. В противен случай — какъв е смисълът?

Отново поклатих глава.

— Аз не съм като теб. Вярвам на татко. И зная, че той ми желае най-доброто. Само дето искам… иска ми се да имах повече време — признах накрая. Истина беше. Може би бих могъл да обикна Розалин, но мисълта, че трябва да се оженя и да имам дете само след една година, ме изпълваше със страх. — Но всичко ще е наред — заявих. Трябваше да бъде.

— Какво мислиш за нашата гостенка? — смених темата.

Деймън се усмихна.

— Катрин. — Изрече името провлачено, сякаш искаше да усети вкуса му. — Е, това е момиче, което е доста трудно да разбереш, нали?

— Предполагам — промърморих, доволен, че Деймън не подозира, че всяка нощ сънувам Катрин, а през деня забавям крачка пред вратата на къщата за гости, само и само да чуя как се смее с прислужницата си. Веднъж дори се отбих в конюшнята, за да помириша широкия гръб на коня й Клоувър единствено, за да проверя дали по него не е останало уханието й на джинджифил и лимон. Не беше, и в този миг в обора, заобиколен от коне, изведнъж осъзнах колко налудничаво се държа.

— В Мистик Фолс няма момичета като нея — продължи Деймън. — Мислиш ли, че има любим в армията?

— Не! — Гневът отново се надигна в гърдите ми. — Тя още скърби за родителите си . Едва ли си търси ухажор.

— Разбира се. — Деймън смръщи вежди. — Не намеквах за нищо. Просто, ако се нуждае от нечие рамо, на което да поплаче, аз съм насреща.

Свих рамене. Въпреки че аз бях повдигнал въпроса, повече не исках да слушам мнението на Деймън за нея. Всъщност, имайки предвид каква красавица бе тя, почти ми се щеше да се появят някои нейни далечни роднини от Чарлстън, Ричмънд или Атланта и да я поканят да живее с тях. Ако не я виждах, може би някак си щях да се насиля да обикна Розалин.