Коленичих в тревата. Разтворените ми устни се отдръпнаха назад, разкривайки острите зъби.
Едно близване. Една капка. Едно вкусване. Толкова отчаяно се нуждаех от това. А и технически нямаше да я убия. Технически, тя щеше да умре заради някой друг.
Тесните струйки кръв намаляваха, докато се стичаха надолу по гърдите й, потръпващи от ударите на сърцето. Надвесих се над нея, езикът ми се стрелна напред… Гъстите мигли потрепнаха едва и се разтвориха, разкривайки ясни зелени очи, очи с цвета на детелината и тревата.
Същият цвят имаха и очите на Кали.
Последният ми спомен за Кали беше как тя лежеше върху земята и умираше, а тялото й бе сгърчено в почти същата безпомощна поза. Кали бе умряла от удар с нож в гърба. Деймън дори не бе проявил благородство да й позволи да се защити. Беше я промушил, докато тя ми признаваше колко много ме обича. И тогава, преди да успея да й дам да пие от кръвта ми и да я спася, Деймън ме бе изтласкал настрани и я бе пресушил докрай. Беше оставил от нея само празна, мъртва черупка, след което се бе опитал да убие и мен. Ако не беше Лекси, щеше да успее.
Измъчен вик се изтръгна от гърдите ми, отдръпнах ръце от момичето и заудрях с юмруци земята. Изтласках кръвожадността, напираща от очите и устата ми обратно в онова тъмно място, откъдето бе изскочила.
Беше ми нужен още миг, за да се съвзема напълно, сетне разтворих корсажа на момичето, за да видя раната й. Била е прободена с нож или някакво малко острие. Било е забито с почти идеална точност между гърдите й — но бе пропуснало сърцето. Като че ли нападателят й бе искал тя да страда, кръвта й да изтече бавно, а не да умре на мига.
Нападателят не бе оставил оръжието, затова притиснах зъби към китката си и разкъсах кожата. Болката ми помогна да се съсредоточа, добра, пречистваща болка в сравнение с онази, която караше зъбите ми да се удължават.
С невероятно усилие притиснах китката си до устните й и стиснах пръстите си в юмрук. Имах толкова малко кръв, която да споделя — това щеше почти да ме убие. Нямах представа дали ще се получи след като вече се хранех само с животинска кръв.
Туп-туп.
Пауза.
Туп-туп.
Пауза.
Сърцето й продължаваше бавно да бие.
— Хайде — помолих се и стиснах зъби от болка. — Хайде.
Първите капки кръв паднаха върху устните й. Тя потръпна и леко се размърда. Устните й се разтвориха в отчаян отклик.
Стиснах китката с цялата си сила, изцеждайки кръвта от вената си в устата й. Когато тя най-сетне покапа по езика й, момичето едва не се задави.
— Пий — заповядах. — Ще ти помогне. Пий.
Тя извърна глава.
— Не — промълви.
Въпреки немощните й протести, бутнах китката си към устата й, насилвайки я да преглътне кръвта.
Момичето простена, но не се подчини. Около нас се изви вятър и полите на роклята й прошумоляха. Земен червей се зарови по-дълбоко в меката, влажна земя, за да избяга от студения нощен въздух.
И тогава тя спря да се противи.
Устните й се притиснаха към раната на китката ми и мекият й език затърси източника на кръвта ми. Тя започна да смуче.
Туп-туп.
Туп-туп.
Туп, туп, туп.
Ръката й, тази в пропитата с кръв ръкавица, се протегна, потрепервайки немощно, и улови ръката ми, опитвайки се да я приближи към лицето. Тя искаше повече. Разбирах отлично желанието й, но не можех да й предложа повече.
— Това е достатъчно — заявих. Чувствах се замаян и отмалял. Освободих нежно ръката си, въпреки скимтящите й стонове. Сърцето й вече биеше по-равномерно.
— Коя си ти? Къде живееш? — попитах.
Тя изхлипа и се притисна към мен.
— Отвори очи — наредих й.
Момичето го стори и отново разкри зелените си очи, същите като на Кали.
— Кажи ми къде живееш. — Внушавах й да ми се подчини, а светът се въртеше около мен, докато използвах последните останали ми капки от Силата.
— Пето Авеню — промълви тя отнесено.
Опитах се да потисна нетърпението си.
— Къде на Пето Авеню?
— Седемдесет и трета улица… Номер едно на Източна седемдесет и трета улица… — долетя тихият й шепот.
Вдигнах я на ръце, ухаеща на парфюм феерия от коприна, тюл, дантела и топла, човешка плът. Къдриците й се люшнаха към лицето ми, погъделичкаха бузата и врата ми. Очите й бяха затворени и тя се бе отпуснала в ръцете ми. Кръв, нейната или моята, капеше в прахта.
Стиснах зъби и се затичах.
Почти веднага след като излязох от парка, елегантна карета зави зад ъгъла, последвана от полицай на кон. Отдръпнах се бързо в сенките, затаил дъх за миг, стъписан от шума и оживлението.
Читать дальше