Л. Смит - Ненаситност (Книга трета)

Благодарение на пръстена, който ми бе дала Катрин, можех да се разхождам на дневна светлина като нормалните, живи хора. Но открай време за вампирите е много по-лесно да излизат на лов през часовете, когато денят бавно преминава в нощ. Здрачът смущава онези, които не притежават очите и ушите на нощния хищник.

Сърдечният пулс, който сега преследвах, звучеше по-слабо… собственикът му се отдалечаваше. Изпълнен с отчаяние, заповядах на тялото си да се движи по-бързо, краката ми да се оттласкват по-пъргаво от земята. Бях слаб заради продължителния глад и това се отразяваше върху способността ми да ловувам. Освен това тези гори ми бяха непознати. Растенията и дърветата ми бяха чужди, също като хората, крачещи по павираните улици на около четиристотин метра оттук.

Но ловецът си остава ловец. Прескочих един разклонен, залинял храст и избегнах ледения поток, в който не плуваха лениви риби, които обичах да наблюдавам като дете, ала кракът ми се подхлъзна в един мъхест камък и аз се стоварих върху изсъхналите клонки. Преследването се оказа по-шумно, отколкото възнамерявах.

Собственицата на сърцето, която гонех, несъмнено ме е чула и знаеше, че смъртта й наближава. Сега, сама и осъзнала участта си, ускори отчаяния си бяг.

Каква ли картина представлявах: с разрошена тъмна коса, с кожа, бледа като на труп, с очи, които започваха да горят с червени пламъци, докато вампирът в мен излизаше наяве. Тичах и прескачах из гората като подивял, облечен в елегантните дрехи, които Лекси, моята приятелка от Ню Орлиънс, ми бе дала, макар че сега ръкавите на бялата копринена риза висяха прокъсани.

Тя увеличи скоростта си. Но аз нямаше да я изпусна.

Жаждата ми за кръв се бе превърнала в толкова мъчителен копнеж, че повече не можех да се сдържам. Сладка болка разцъфна в челюстта ми, когато зъбите ми се удължиха. От притока на кръв лицето ми пламна, докато се променях. Сетивата ми се изостриха, а Силата ми изригна, изстисквайки последния изблик на вампирската ми мощ.

Втурнах се напред със скорост, надвишаваща многократно човешката, или на което и да е животно. С инстинкта, който всички живи същества притежават, бедното създание усети наближаващата си гибел и, изпаднало в паника, потърси сигурност под дърветата. Сърцето й туптеше все по-бясно: туп, туп, туп, туп, туп, туп.

Малката човешка частица в мен може би съжаляваше за това, което щях да извърша, но вампирът в мен се нуждаеше от кръвта.

С финален скок залових плячката си — голяма, лакома катерица, която се бе отлъчила от своите, за да потърси още храна. Времето забави своя ход, когато връхлетях върху жертвата си, разкъсах врата й и впих зъби в плътта й, докато капка по капка пресушавах живота й и го всмуквах в себе си.

Ял съм катерици и докато бях човек, което донякъде намаляваше вината ми. У дома, в Мистик Фолс, двамата с брат ми ходехме на лов в гъстите гори, заобикалящи имението ни. Макар че през по-голямата част на годината катериците почти не ставаха за ядене, през есента добиваха вкус на орехи. Обаче кръвта на катерицата не е никакво угощение; тя е гранясала и неприятна. Нищо повече от храна, ако може и това да се нарече, но се насилих да продължа да пия. Беше дразнение, напомняне за опияняващата течност, която течеше в човешките вени.

Но от мига, в който Деймън сложи край на живота на Кали, аз се заклех никога повече да не пия човешка кръв. Никога нямаше да убия човек, да пия човешка кръв или да обичам друго човешко същество. Причинявах единствено болка и смърт, дори когато не желаех. Такъв беше животът на един вампир. Това означаваше животът за новия, отмъстителен Деймън, в който се бе превърнал моят брат.

Бухал изкряска от клоните на бряста, надвиснал над главата ми. Малка катеричка притича покрай краката ми. Раменете ми увиснаха, когато положих мъртвото животно на земята. Толкова малко кръв бе останала в тялото му, че раната не кървеше, а краката й вече бяха започнали да се вцепеняват. Сетне изтрих следите от кръв и козина по лицето си и се запътих навътре в парка, сам с мислите си, сподирян от шумовете на близо милионния град.

Откакто преди две седмици слязох от влака, спях в средата на парка, в нещо като пещера. Върху една от каменните стени отбелязвах всеки изминал ден. Останалите мигове се сливаха в едно, безполезни и пусти. Близо до пещерата се намираше оградено пространство, където строителите бяха събрали „полезните“ останки от малкото село, което бяха съборили и разчистили, за да се построи Сентръл Парк, както и известно количество архитектурни вехтории, които смятаха да поставят — мраморни фонтани, статуи без основи, колони, прагове и дори надгробни паметници.