Л. Смит - Ненаситност (Книга трета)

— Глупости! — Тупна ме по дясното рамо. — Готов съм на всичко за доброто и безопасността на най-малката ми дъщеря. Влез вътре. Настоявам! Да изпушим по една пура и да вдигнем тост задето си спасил моето малко момиченце.

Той ме дръпна в къщата, все едно бях инатливо куче на каишка. Понечих да възразя, но направо онемях, когато влязох в грандиозното фоайе. Тъмната облицовка беше от черешово дърво. Цветните прозорци, предназначени да осветяват входната врата през деня, искряха дори и през нощта. Преливащите им цветове проблясваха като скъпоценни камъни на светлината на газените лампи. Огромно стълбище водеше към следващия етаж, а балюстрадата сякаш бе изсечена от цели дървени стволове. Докато бях човек, мечтаех да уча архитектура и с удоволствие бих разглеждал този дом с часове.

Но преди да успея да оценя преддверието по достойнство, моят домакин ме поведе по коридора към уютен салон. В камината в далечния му край бумтяха оранжевите пламъци на буен огън. Из помещението бяха пръснати столове с копринени възглавнички и високи облегалки, а стените бяха облепени със зелени тапети. Зад дивана дискретно бе поставена билярдна маса, а целите стени и пространството между високите прозорци бе запълнено с шкафове, пълни с книги, чаши и различни интересни предмети. Моят баща, колекционер на книги и изящни предмети, щеше да се влюби в тази стая. Гърдите ми се стегнаха, когато осъзнах, че ще надмина баща си по житейски опит.

— Пура? — предложи любезният домакин и извади една кутия.

— Не, благодаря ви, сър. — Пурите бяха от най-високо качество, произведени от вирджински тютюн. Някога щях да приема с радост. Но както звукът от почукването на птичи клюн по кората на дървото разстройваше изострените ми сетива, така и мисълта да се обвия в облаци черен дим ми бе непоносима.

— Хмм. Не искаш да запалиш с мен. — Мъжът повдигна замислено гъстите си вежди. — Надявам се, че няма да ми откажеш едно питие?

— Не, сър. Благодаря ви, сър.

Общоприетите думи изскочиха от устата ми, преди да се усетя.

— Само така, момчето ми. — Той приготви питието ми — кехлибаренозлатиста течност, която наля от кристална гарафа.

— Значи си намерил дъщеря ми в парка — заговори господарят на дома, като ми подаде чашата с коняк. Не можах да се сдържа и поднесох искрящата чаша към светлината. Щял да я намеря за красива дори и да не притежавах изострените вампирски сетива. Разпръскваше лъчите светлина все едно бяха водни кончета, обагрени във всички цветове на дъгата.

Кимнах към домакина си и отпих малка глътка, докато се отпусках в коженото кресло, което той ми посочи. Топлата, сладка течност се плъзна по езика ми и ми подейства успокояващо, но в същото време ме накара да се почувствам неудобно. Само за една кратка нощ от скитник, живеещ в парка, се превърнах в желан гост, отпиващ изискано питие в компанията на много богат човек. Едновременно с това копнеех да хукна обратно към мрака, ала самотата, която се бе просмукала в цялото ми същество, ме умоляваше да остана. Не бях говорил с живо същество от две седмици, а ето ме тук сега, поканен в един истински палат, гъмжащ от човешка дейност. Усещах присъствието на поне десетина слуги и членове на семейството в стаите наблизо, опияняващото ухание на кръвта им, неразличимо за всички останали, освен за мен, както и на двете кучета, които знаех, че са в кухнята.

Моят благодетел ме изгледа странно и ме изтръгна от унеса ми.

— Да, сър. Намерих я на поляната, близо до останките от старото селище Сенека Вилидж.

— И какво си правил в парка толкова късно през нощта? — попита той, вперил поглед в мен.

— Разхождах се — промълвих.

Подготвих се за това, което следваше, неудобна поредица от въпроси относно живота ми, макар че скъсаните ми дрехи определено даваха някои отговори. Ако бях на негово място, щях да пъхна няколко долара в ръката ми и да побързам да се изпроводя през вратата. В крайна сметка Ню Йорк гъмжеше от хищници и въпреки че той не би могъл да го знае, вероятно дори не си го представяше, аз бях един от тях.

Ала следващите му думи ме изненадаха.

— Предполагам, че късметът ти е изневерил синко? — попита домакинът ми и изражението му омекна.

— Какво е станало — бил си изхвърлен от бащиния си дом? Заради някакъв скандал? Или дуел? Озовал си се в противниковия военен лагер?

Ченето ми увисна. Откъде бе разбрал, че не съм обикновен скитник?

Мъжът изглежда отгатна мисълта ми.

— Обувките ти, синко, показват, че очевидно си джентълмен, независимо от настоящето ти… хм… състояние — додаде той, докато ги оглеждаше. Сведох поглед към обувките си — протрити и мръсни, не ги бях лъскал, откакто напуснах Луизиана. — Изработката им е италианска, а кожата е фина. Познавам кожата си. — Потупа собствената си обувка, навярно от крокодилска кожа. — Така започнах. Аз съм Уинфийлд Съдърланд, собственикът на търговската верига „Съдърланд“. Някои от съседите ми са натрупали състоянието си от петрол или от железниците, но аз съм го спечелил честно — като продавам на хората това, от което имат нужда.