Л. Смит - Ненаситност (Книга трета)

Бутнах един гол клон — ноемврийският студ бе обрулил листата на дърветата — и подуших въздуха. Скоро щеше да завали. Знаех го, тъй като бях роден и отрасъл в провинцията, а и сетивата на чудовището в мен постоянно ми набавяха хиляди късчета познания за света около мен.

Сетне нощният бриз смени посоката си и донесе дразнещия, наситен мирис на ръжда. Ето го отново. Болезнен, метален дъх.

Миризмата на кръв. Човешка кръв.

Пристъпих на поляната, дишането ми се учести. Плътното зловоние на желязо беше навсякъде, изпълваше падината с почти осезаема мъгла. Огледах се.

Наблизо беше пещерата, където прекарвах мъчителните си нощи, мятах се и се въртях в очакване на зората. Точно отпред се издигаше купчина от набързо струпани греди и врати, отмъкнати от съборените къщи и опустошени градини. По-нататък в далечината се белееха статуите и фонтаните, подредени в парка.

И тогава го видях. В подножието на статуя на царствен принц лежеше тялото на млада жена, а бялата й бална рокля бавно се багреше в кървавочервено.

Усетих как вените по лицето ми запулсираха от изблика на Силата. Зъбите ми изскочиха бързо и силно, разкъсвайки венците. Отново бях ловец: тялото ми се изпъна, извих пръсти, готов за атака. Когато приближих към нея, всичките ми сетива се възбудиха още повече — очите ми се разшириха, за да уловят всяка сянка, ноздрите ми се издуха, за да поемат миризмите. Дори кожата ми настръхна, готова да усети най-малката промяна в движението на въздуха, в топлината, в ударите на сърцето, все признаци на живота. Въпреки клетвата ми, бях повече от готов да впия зъби в меката, умираща плът и да изсмуча жадно жизнените й сокове.

Момичето бе дребно, но не болнаво или крехко. Изглеждаше на около шестнайсет. Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко, докато се бореше за глътка въздух. Косата й бе тъмна, но в къдриците й проблясваха златисти отблясъци от светлината на изгряващата луна. В косите й бяха вплетени цветя от коприна и панделки, които се бяха развързали, и ведно с къдриците се стелеха зад главата й като морска пяна.

Роклята имаше тъмночервена подплата, покрита с бял въздушен памучен тюл.

Там, където фустите се бяха разкъсали, се виждаха ивици алена коприна, сякаш в тон с кръвта, която изтичаше от гърдите й и се спускаше надолу по корсажа. Една от велурените й ръкавици беше бяла, докато другата беше почти черна от просмукалата се кръв, все едно се бе опитала да запуши раната си, преди да изгуби съзнание.

Гъстите й извити мигли потрепваха, докато очите й се въртяха под клепачите. Това момиче се бе вкопчило в живота, бореше се упорито да се изтръгне от мрака, заплашващ да я погълне, и да оцелее от сполетялата я жестокост.

Ушите ми лесно долавяха ударите на сърцето й. Въпреки силата на момичето и волята й за живот, те отслабваха и аз можех да отброя секундите между всеки удар.

Туп…

Туп…

Туп…

Туп…

Целият останал свят бе притихнал. Бяхме само аз, луната и това умиращо момиче. Сега дишането й беше много по-забавено. Навярно след минути щеше да е мъртва, но не заради мен.

Прокарах език по зъбите си. Бях направил всичко, което бе по силите ми. Бях уловил катерица — катерица — за да заситя глада си. Правех всичко възможно, за да устоя на съблазънта на тъмната ми страна, на изгарящата жажда, която бавно ме разрушаваше отвътре. Въздържах се да използвам Силата си.

Но миризмата…

Неустоимо пикантна, дразнеща, сладка. Главата ми се замая. Не беше моя вината, че са я нападнали. Не аз бях причинил локвата кръв, образуваща се под проснатото й върху земята тяло. Само една малка глътка нямаше да навреди… Не бих могъл да я нараня повече, отколкото някой вече го бе направил…

Потръпнах, по гръбнака ми пробяга сладостна болка и се плъзна надолу по тялото ми. Мускулите ми се свиваха и разпускаха по своя воля. Пристъпих по-близо, толкова близо, че можех да докосна с ръка червената течност.

Човешката кръв можеше да направи много повече, отколкото само да засити глада ми. Щеше да ме изпълни с топлина и Сила. Нищо нямаше вкуса на човешката кръв, никакво усещане не би могло да се сравни с нея. Само една глътка и отново щях да се превърна във вампира, който бях в Ню Орлиънс: непобедим, бърз, силен. Щях да мога да внушавам на човешките същества да се подчиняват на желанията ми. Щях да заглуша вината и да прегърна мрака. Отново щях да съм истински вампир.

В този миг забравих всичко: защо бях в Ню Йорк, какво се бе случило в Ню Орлиънс, защо напуснах Мистик Фолс. Кали. Катрин. Деймън… Всичко бе изгубено и аз бях привлечен към безумната забрава, към източника на моята агония и екстаз.