Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

Но Елена почти не чу последните думи. Със Стефан ставаше нещо наистина ужасно. Не разбираше откъде го знае, но бе сигурна. Той се скова, докато Мат говореше, а сега, въпреки че не помръдваше, тя усещаше как ги разделя огромно разстояние, все едно двамата се намираха на противоположните страни на заледено езеро, чиято повърхност започваше да се пропуква.

— В църквата ли, Мат? — изрече той със същия трудно овладян глас, с който бе говорил преди малко в стаята си в пансиона.

— Да, в полуразрушената църква — кимна Мат.

— И си сигурен, че тя твърди, че е била вътре точно в полунощ?

— Не би могла да е сигурна, но трябва да е било приблизително тогава. Ние я открихме малко след полунощ. Защо?

Стефан не каза нищо. Елена усещаше как пропастта помежду им се увеличава.

— Стефан — прошепна момичето. — Стефан, какво става? — додаде на глас с отчаяние.

Той поклати глава. Не се отдалечавай от мен, помисли си тя, но той дори не я погледна.

— Тя ще живее ли? — попита рязко.

— Лекарят каза, че няма сериозни наранявания — отвърна Мат. — Никой не допуска, че може да умре.

Стефан кимна кратко, сетне се извърна към Елена.

— Трябва да вървя. Вече си в безопасност.

Тя улови ръката му, когато той понечи да тръгне.

— Разбира се, че съм в безопасност. Благодарение на теб.

— Да — кимна той, но очите му бяха безжизнени. Замъглени и далечни.

— Обади ми се утре. — Тя стисна ръката му, опитвайки се да му покаже чувствата си под любопитните погледи на всички тези хора. Искаше да го накара да разбере.

Той сведе безизразния си поглед към ръцете им, после бавно вдигна очи към лицето й. И тогава, най-после, стисна пръстите й в отговор.

— Да, Елена — прошепна, с очи, впити в нейните. И в следващата минута вече го нямаше.

Тя пое дълбоко дъх и се обърна към препълнената с хора стая. Леля й Джудит продължаваше да се суети около нея, а погледът й бе фиксиран върху крайчеца на разкъсната рокля на племенницата й, която се виждаше под пелерината.

— Елена — прошепна жената, — какво се случи? — Погледна към вратата, от която Стефан току-що бе излязъл.

В гърлото на девойката се надигна истеричен смях, но тя го потисна.

— Стефан не го е направил — рече. — Стефан ме спаси. — Усети как лицето й става каменно, когато погледна към полицая, застанал зад леля Джудит. — Беше Тайлър Смолуд…

Тя не беше преродената Катрин.

Докато караше обратно към пансиона в лилаво-сивкавия здрач на настъпващото утро, Стефан мислеше за това.

Каза го и на нея и това бе самата истина, но чак сега осъзнаваше колко дълго и упорито бе мислил, за да стигне до това заключение. От седмици следеше нащрек всяко дихание, всяко движение на Елена и анализираше всяка разлика.

Косата й беше един или два нюанса по-светла от тази на Катрин, а веждите и миглите — по-тъмни. На Катрин бяха почти сребристи. Освен това Елена бе по-висока от Катрин поне с десет пръста. Движенията й бяха много по-свободни и непринудени, може би защото момичетата от този век се чувстваха много по-удобно в телата си.

Дори очите й, онези очи, които още първия ден го бяха омагьосали, не бяха същите. Очите на Катрин обикновено бяха разширени с учудения израз на дете, откриващо света, или сведени почтително надолу, както подобаваше на благоприлична девица от петнадесети век. А очите на Елена посрещаха без смущение чуждите, гледаха спокойно и прямо, без да трепнат. И понякога се присвиваха с решителност или предизвикателност по начин, неприсъщ за Катрин.

По грациозност, красота и очарование двете бяха съвсем подобни. Но докато Катрин приличаше на бяло котенце, Елена беше снежнобяла тигрица.

Докато минаваше покрай силуетите на кленовите дървета, Стефан се сгърчи от внезапно връхлетелия го спомен. Нямаше да мисли за това, не искаше… ала образите вече го обсебваха. Сякаш пред него се бе разтворила тетрадка и той не можеше да стори нищо друго, освен да се взира безпомощно в страницата, докато историята се разгръщаше в съзнанието му.

Бяло. През онзи ден Катрин бе облечена в бяло. В нова бяла рокля от венецианска коприна с прорези на ръкавите, под които прозираше ленената долна риза. Около шията си носеше златна огърлица с перли, а на ушите й висяха малки перлени обеци с формата на капки.

Толкова прелестно възхитителна беше в новата рокля, която баща й беше поръчал специално за нея.

Направи няколко пируета с роклята пред Стефан, като повдигаше с малката си ръка края на дългата до пода пола, за да му покаже фустата от жълт брокат.