Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Деймън… Катрин… не !

Подскочи рязко в леглото си.

Прокара през косата треперещите си ръце, за да се опита да успокои дишането си.

Ужасен сън. Много отдавна го измъчваха подобни кошмари, но този път сънят като че бе най-дългият от всички досегашни. В съзнанието му отново се изредиха последните секунди от съня и той отново видя лимоненото дърво, отново чу смеха на брат си.

Отекна толкова ясно в съзнанието му. Внезапно, без да възнамерява да го стори, Стефан се озова до отворения прозорец. Нощният въздух охлади лицето му, щом надникна в сребристия мрак навън.

— Деймън? — Опита се да открие къде е източникът на Силата. После замря абсолютно скован, заслушан във всички свои сетива.

Ала не усети нищо, никакво раздвижване, което да му подскаже отговора. Наблизо прелетяха две нощни птици. В гората дебнещите през нощта животни се бяха отдали на своите потайни занимания.

Въздъхна горчиво и отново се обърна назад. Отстъпи навътре в стаята. Може би грешеше за този смях; може би бе сбъркал дори и за заплахата в гробището. Всичко тук, във Фелс Чърч, тънеше в покой и тишина и той трябваше да се опита да подражава на това, което вършеха тукашните обитатели. Но първо се нуждаеше от сън.

5 септември

(всъщност е началото на 6 септември, понеже вече стана един през нощта)

Мило дневниче,

След малко трябва да се върна в леглото. Само преди няколко минути се събудих, понеже ми се стори, че някой вика, но сега къщата е замряла в пълна тишина. Толкова странни неща се случиха тази вечер, че нервите ми май са опънати до край.

Като се събудих, поне бях наясно какво да предприема относно Стефан. Всичко изникна изведнъж в главата ми. Още утре ще се заема с план Б, фаза първа.

Очите на Франсес блестяха, а бузите й бяха силно поруменели, когато се приближи до трите момичета, насядали около масата.

— О, Елена, трябва да чуеш това!

Елена й се усмихна учтиво, ала в никакъв случай не и приятелски. Франсес сведе глава до ухото й и кафявата й коса закри челото й.

— Искам да кажа… мога ли да седна до теб? Току-що чух най-страхотния слух за Стефан Салваторе.

— Седни — любезно я покани Елена. — Но — добави тя, като отхапа от франзелата си — ние всъщност никак не се интересуваме от подобни новини.

— Ама ти?… — вторачи се в нея Франсес. После погледна към Мередит, а накрая и към Бони. — Шегувате се, момичета, нали?

— Въобще не се шегуваме. — Мередит забучи вилицата в зеления боб в чинията си и се вторачи замислено в него. — Днес си имаме други занимания.

— Точно така — потвърди Бони след кратко забавяне. — Знаеш ли, всичките тези слухове за Стефан са вече остарели. Минала работа. — И се наведе, за да разтрие глезена си.

Франсес изгледа Елена умолително.

— Но аз си мислех, че искате да узнаете всичко за него.

— От най-обикновено любопитство — обясни й Елена. — В края на краищата той е нов в училището ни и исках да го приветствам като добре дошъл във Фелс Чърч. Но аз, разбира се, трябва да си остана лоялна спрямо Жан-Клод.

— Жан-Клод?

— Да, Жан-Клод — повтори Мередит, повдигна вежди многозначително и въздъхна.

— Жан-Клод, естествено — игриво потрети Бони.

С деликатно движение само с палеца и показалеца Елена измъкна една снимка от раницата си.

— Ето тук той е застанал пред вилата, в която бяхме отседнали. Това беше точно преди да откъсне едно цвете, за да ми го поднесе и да каже… Е — усмихна се тя с нюанс на загадъчност, — това са думи, които не мога да си позволя да повторя.

Франсес се вторачи в снимката. На нея се виждаше загорял млад мъж, гол до кръста, застанал пред един храст хибискус, срамежливо усмихнат.

— Той е по-голям от теб, нали? — попита с уважение тя.

— Разбира се, на двадесет и една е. — Елена погледна над рамото си. — Леля ми никога не би го одобрила, затова няма да й кажа нищо, преди да се дипломирам. Пишем си тайно.

— Колко романтично — задъхано изрече Франсес. — На никого няма да кажа, обещавам. Но за Стефан…

Елена я удостои с усмивка на превъзходство.

— Ако ще трябва да избирам от европейската кухня, бих казала, че винаги ще предпочета френската пред италианската. — Обърна се към Мередит. — Нали така?

— М… хм… Винаги — Мередит и Елена се спогледаха, многозначително усмихнати, преди Мередит да се обърне към Франсес. — Не си ли съгласна?

— О, да — припряно кимна Франсес. — И аз съм за френската кухня. Винаги. — Тя се усмихна разбиращо и кимна още няколко пъти, преди да стане и да си тръгне.