Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Мога , но само ако нося това. — Тя вдигна малката си бяла ръка и на лунната светлина засия пръстенът й с лапис лазули. — Само че слънцето така ме уморява. Никога не съм била силна.

Стефан я погледна — деликатните черти, нежното тяло. Тя приличаше на крехка порцеланова статуетка. Не, никога не е била силна.

— В детството си често боледувах — продължи Катрин с по-тих глас, унесено загледана във вълните на водата във фонтана. — При последното ми заболяване лекарят заяви, че няма да оживея. Помня как баща ми се разплака. Помня още как лежах в моето голямо легло, прекалено изтощена, за да мога да помръдна дори. Всяко вдишване ми костваше такова болезнено усилие. Бях безкрайно тъжна при мисълта, че скоро ще напусна този свят. И ми беше студено, толкова студено. — Тя потръпна, но после се усмихна.

— Но какво се случи, за да се промени всичко това?

— Събудих се внезапно посред нощ и зърнах Гудрен, моята прислужница, изправена над леглото ми. А после, като се отдръпна настрани, видях един непознат мъж, когото тя беше довела в стаята ми. Изплаших се. Името му беше Клаус. Бях слушала хората от селото да говорят за него, че бил самият дявол. Изкрещях на Гудрен да ме спаси, но тя само стоеше отстрани и гледаше. Когато той притисна уста към шията ми, си помислих, че ще ме убие.

Тя млъкна. Стефан впери ужасен поглед в нея, преливащ и от състрадание, а тя му се усмихна успокояващо.

— Но после не се оказа толкова ужасяващо. Отначало леко ме заболя, ала после болката бързо стихна. А след това усещането дори стана приятно. Когато ми даде да пия от неговата кръв, се почувствах по-силна, отколкото през най-добрите ми дни от месеци насам. И така ние дочакахме утрото. Когато лекарят пристигна, не можа да повярва, че можех да се изправям и да говоря. Татко веднага го обяви за чудо и пак се разплака, но този път от щастие. — Лицето й помръкна. — Скоро ще се наложи да се разделя с него. Един ден той ще осъзнае, че не съм пораснала с нито един час, откакто се излекувах от онази болест.

— И никога няма да пораснеш?

— Не. Това е чудо, Стефан! — Тя се взря в него с вид на дете, обзето от буйна радост. — Завинаги ще си остана млада и никога няма да умра! Можеш ли да си го представиш?

Той обаче не можеше да си я представи друга, различна от тази, която бе сега — прелестна, невинна, съвършена.

— Но ти… отначало не се ли изплаши?

— Да, отначало се страхувах. Обаче Гудрен ми показа как да го правя. Именно тя ме посъветва да нося този пръстен, за да ме предпазва от слънчевата светлина. Докато лежах в леглото, тя ми донесе топла напитка — смес от вино, мляко и подправки. После започна да ми носи дребни животни, уловени от сина й.

— Но… не и хора?

— Разбира се, че не. — Смехът й отекна звънко. — Дори от един гълъб мога да получа всичко, от което се нуждая. Гудрен ми обясни обаче, че ако искам да притежавам повече сила, трябва да пия човешка кръв, защото жизнената есенция на хората била по-силна. Клаус също се зае да ме убеждава, дори искаше отново да си разменяме кръв. Но аз казах на Гудрен, че не копнея да се сдобия със сила. А колкото до Клаус… — Тя замлъкна и сведе гъстите си мигли, преди да продължи, но още по-тихо от преди: — Не мисля, че това е нещо, което може да бъде предприето така лесно. Ще поема човешка кръв само когато намеря истински спътник в живота — този, който ще бъде до мен във вечността. — И тя го погледна сериозно.

Стефан й се усмихна. Главата му се замая, щеше да се пръсне от гордост. Едва се сдържа да не покаже колко щастлив се чувства в този миг.

Но това беше преди брат му Деймън да се върне от университета. Преди Деймън да се завърне у дома и да зърне искрящите като диаманти сини очи на Катрин.

Изтегнат на леглото си в стаята си с прихлупения таван, Стефан простена. После мракът го обгърна в потайните си дълбини и нови образи се изредиха в съзнанието му.

Сред тях изобилстваха хаотични проблясъци от миналото, откъслечни и непоследователни случки. Възприемаше ги по-скоро като отделни сцени, краткотрайно осветени като от мигновени, но ослепителни светкавици. Лицето на брат му, изкривено в гримаса от нечовешка ярост. Сините очи на Катрин, искрящи и танцуващи, докато тя се въртеше в пируети с новата си бяла бална рокля. Проблясъкът на нещо бяло под лимоненото дърво. Усещането, че държи шпага в ръката си. Викът на Джузепе, долетял нейде отдалеч. И пак лимоненото дърво. Не биваше да отива зад това лимонено дърво. Отново съзря лицето на Деймън, само че този път брат му се смееше необуздано. Смееше се, продължаваше да се смее, но със звук като стържене на счупено стъкло. И лимоненото дърво се приближаваше все повече…