Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

— Бони… помогни на Стефан — изохка Мередит, с глас, спаднал почти до шепот. — Той се нуждае от помощ… — Тя се отпусна назад с хъркане, с притворени очи, втренчени в небето.

Мокро. Всичко около нея беше мокро. Ръцете на Бони, дрехите й, земята около нея. Мокро от кръвта на Мередит. А пък Мат още лежеше неподвижно под дървото. Не можеше да ги остави, особено с Тайлър наблизо, който можеше да се свести.

Замаяна, тя се обърна към Каролайн, която още трепереше и й се гадеше. Лицето й беше цялото в пот. Няма да има полза от нея, помисли си Бони с горчивина. Но нямаше друг избор.

— Каролайн, чуй какво ще ти кажа — заговори й тя. Грабна най-голямото парче от пръта, който бе счупила в главата на Тайлър, и го натика в ръцете на Каролайн. — Ще останеш тук с Мат и Мередит. На всеки двадесетина минути поразхлабвай турникета й. И ако Тайлър започне да се съвзема, ако дори само помръдне, удари го с това колкото можеш по-силно. Разбра ли? Каролайн — добави тя, — това е твоят голям шанс да докажеш, че те бива за нещо. Че не си безполезна. Ясно ли е? — Улови погледа на лукавите й зелени очи и повтори: — Ясно ли е?

— А ти какво ще правиш?

Бони погледна към поляната.

— Не, Бони. — Ръката на Каролайн се вкопчи в нейната и Бони отбеляза с някаква периферна част от съзнанието си, че ноктите й бяха изпочупени, а въжето от вливането в китките й беше оставило дълбоки следи. — Стой тук, където е безопасно. Не отивай там. Нищо не можеш да направиш…

Бони я отблъсна и тръгна към поляната, преди решителността й да я беше напуснала. В сърцето си знаеше, че Каролайн има право. Нищо не можеше да направи. Но това, което Мат й беше казал, преди да потеглят, още кънтеше в ума й. Поне можеха да опитат. Тя трябваше да опита.

И все пак през следващите няколко ужасяващи минути единственото, което можа да направи, беше само да гледа.

Досега Стефан и Клаус си разменяха удари със същата стремителност и точност както ако разиграваха някакъв красив, но смъртоносен танц. Но резултатът беше равен или почти равен. Стефан по нищо не отстъпваше на съперника си.

Сега обаче Бони видя как Стефан насочи надолу копието си от бял ясен, като принуди Клаус да падне на колене, после го отблъсна назад и още по-назад като танцьор на лимбо 12, опитващ се да се провре на колкото се може по-малка височина. Сега Бони успя да види лицето на Клаус, с леко отворена уста, вперил в Стефан поглед, преливащ от нещо смесено между удивление и страх.

Ала после всичко се промени.

Точно когато бе превит назад колкото въобще бе възможно и когато трябваше да рухне с прекършен гръбнак, се стигна до нещо невъобразимо.

Клаус се ухили.

И започна да се оттласква отново напред.

Бони видя как мускулите на Стефан се стегнаха на възли, видя как ръцете му се вцепениха от силното усилие да устои. Но Клаус, все още налудничаво хилейки се, с широко отворени очи, продължаваше да се изправя. Разгъна се като някаква ужасяваща механична играчка, от онези, които изскачат с пружина от кутия, но бавно. Много бавно. И неумолимо. Усмивката му се разширяваше все повече, докато едва ли не разцепи лицето му. Като чеширския котарак. 13

Котарак, помисли си Бони.

Котарак, играещ си с мишка.

Сега Стефан се оказа този, който бе принуден да сумти и да се напряга, стиснал зъби, докато се опитваше да задържи Клаус. Обаче Клаус със своя прът в ръка отблъсна Стефан назад и го просна на земята.

Като през цялото това време не преставаше да се хили.

— Уморих се да си играя с теб, хлапе — рече той, изпъна се и захвърли пръта. — Време ти е да умреш.

Отне пръта на Стефан с такава лекота, сякаш го взимаше от ръцете на някое дете. Сетне го пречупи на две върху коляното си, за да покаже колко е силен, колко силен е бил винаги. И колко жестоко щеше да си поиграе сега със Стефан.

Той захвърли едната половина на пръта от бял ясен през рамото си насред поляната. Другата заби в Стефан. Но не използва заострения край, а другия, разцепения. Заби го със замах, който изглеждаше едва ли не нехаен, но Стефан изкрещя. Заби го още веднъж и още веднъж, всеки път изтръгвайки вик на болка от гърдите на Стефан.

Бони също изкрещя, но никакъв звук не излезе от гърлото й.

Никога преди това не беше чувала Стефан да крещи. Не бе необходимо да й се обяснява каква страхотна болка може да предизвика подобен силен крясък. Нито бе нужно да й се припомня, че белият ясен може и да е единственото смъртоносно дърво за Клаус, но всяко дърво можеше да се окаже смъртноопасно за Стефан. Ако не беше вече издъхнал, сега Стефан сигурно бе на прага на смъртта. А Клаус, отново издишал ръка, се готвеше да довърши пъкленото си дело с още един по-решителен замах. Лицето на Клаус се издигна нагоре към луната, ухилено от обзелата го отвратителна наслада, показващо, че точно това най-много харесва, че точно от това го побиват тръпки на удоволствие. Да убива.