Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

— Да тръгваме.

— Не можем да го оставим …

— Напротив, можем. — В този момент в лицето на Деймън нямаше нищо младежко. Нищо уязвимо. — Ти и твоите приятели човеци си тръгвате оттук — завинаги. Аз ще се върна.

Бони поклати глава. Усещаше смътно, че Деймън не предаваше Стефан, че той някак си поставяше идеалите на Стефан над живота му, но всичко беше твърде дълбоко и неразбираемо за нея. Тя не го разбираше и не желаеше да си блъска главата с тази загадка. Знаеше единствено и само, че не можеха да оставят Стефан тук.

— Сега идваш с мен — заяви Деймън и протегна ръка към нея. В гласа му отново прозвуча стоманена нотка. Бони се стегна, готова за съпротива, но тогава се случи нещо, което обезсмисли всякакви спорове. Проехтя силен плясък като от гигантски камшик и проблесна светкавица, която освети всичко наоколо като ден. Бони бе заслепена. Когато прогледна, очите й, макар и още нефокусирани, се насочиха към пламъците, издигащи се от черната дупка в ствола на едно дърво.

Клаус се беше завърнал. Със своите светкавици.

Очите на Бони се втренчиха в него като единствения движещ се обект по поляната. Той размахваше като кървав трофей окървавения прът от бял ясен, който бе изтръгнал от гърба си.

Гръмоотвод, мярна се нелогична мисъл в главата на Бони и тогава се разнесе още един трясък.

Проехтя от чистото небе. Огромна синьо–бяла назъбена светкавица освети всичко като по пладне. Бони видя как беше поразено, повалено и подпалено едно дърво, а после още едно, намиращо се още по-близо до нея. Пламъци плъзнаха сред листата като огладнели червеникави зли таласъми.

Още две дървета избухнаха в буйни пламъци, при това от двете страни на Бони и с толкова шумен пукот, че отекна в тялото й. Стори й се, че трясъкът спука тъпанчетата й. Деймън, чийто слух бе много по-чувствителен от нейния, вдигна ръце, за да предпази ушите си.

После изкрещя: „Клаус!“ и се хвърли към русокосия. Сега Деймън не се прокрадваше предпазливо и тихо. Това беше смъртоносна атака с убийствената скорост на преследващ плячката си леопард или вълк.

Но светкавицата го застигна в средата на скока.

Като видя това, Бони изпищя и моментално се изправи. Надигна се сивкава мъгла от пушека и се разнесе мирис на изгоряло. Деймън падна на земята и се просна по лице, без повече да помръдне. Бони видя тънки струи дим, надигащи се от него както преди малко от обгорелите дървета.

Онемяла от ужас, тя погледна към Клаус.

Той се олюляваше през поляната, като размахваше окървавения прът като стик за голф. Докато минаваше покрай Деймън, се наведе над него и се усмихна. На Бони отново й се искаше да изкрещи, но дъх не й бе останал. Сякаш наоколо не бе останал достатъчно въздух за дишане.

— С теб ще се разправя по-късно — закани се Клаус на изпадналия в безсъзнание Деймън. После погледна към Бони.

— Твой ред е — рече той. — Сега ще се заема с теб.

Нужен й бе един миг, за да разбере, че той не гледа към нея, а към Стефан. Електриковосините му очи бяха приковани в лицето на Стефан. После се спуснаха надолу по окървавеното му тяло.

— Ще те изям, Салваторе. Целият ще те оглозгам.

Бони бе останала съвсем сама. Единствената, която бе на крака. И примираше от страх.

Но знаеше какво трябва да направи.

Коленете й се подкосиха и се свлече на земята до Стефан.

Ето, това ще е краят, помисли си тя. Ще коленичиш до твоя рицар и ще посрещнеш врага.

Погледна към Клаус и се измести така, че да закрие Стефан с тялото си като с щит. Русокосият сякаш едва сега я забеляза и се намръщи, все едно че бе намерил паяк в салатата си. По лицето му просветваха оранжеви и червени отблясъци от пламъците.

— Махни се от пътя ми.

— Не.

И това бе началото на края. Ей така, съвсем просто, само с една дума и ще трябва да умре в лятната нощ. Лятна нощ, когато луната и звездите греят, а огньовете догарят като пламъците, използвани от друидите за призоваване на мъртъвците.

— Бони, върви си — болезнено въздъхна Стефан. — Махни се оттук, докато още можеш да се спасиш.

— Не — повтори Бони. Съжалявам. Елена, помисли си тя. Не мога да го спася. Това е всичко, което можах да направя.

— Махай се от пътя ми — процеди Клаус през зъби.

— Не. — Можеше да го забави и да даде възможност на Стефан да умре така, вместо със зъбите на Клаус в гърлото си. Може би нямаше да има много голяма разлика, но това беше единственото, което бе способна да предложи.

— Бони — отново прошепна Стефан.