Изабел Абеди - Луциан

— А ако ми се скара, ти ли ще си виновна? — погледна ме той със страх в очите.

— Естествено. — Погалих го по червените къдрици. — Аз поемам отговорността.

— Е, добре. — Карл отстъпи и аз почуках тихичко на вратата на Себастиан.

Когато никой не се обади, натиснах дръжката. Пердетата бяха пуснати. Себастиан лежеше с гръб към стената под юргана. Предпазливо се промъкнах в стаята и когато Себастиан се обърна към мен, се стреснахме и двамата.

— Какво правиш тук? — избоботи той и повдигна завивката на гърдите си като предпазен щит.

— Искам да говоря с теб.

— Не искам да те слушам — гласът му беше студен и отблъскващ. — Как изобщо влезе тук?

— Аз не съм виновен! — Карл беше влязъл в стаята и с ръце в джобовете поглеждаше колебливо към брат си.

— Така е — потвърдих бързо. — Аз го изнудих. — Карл, ще ни оставиш ли за малко сами, ако обичаш?

Карл поклати глава. Той направи крачка напред, но Себастиан му махна да се върне.

— Бъди така мил, джудженце. Всичко е наред. Ще кажа на мама, че аз съм я пуснал. Хайде, върви си в стаята, разбрано?

— Разбрано.

И той неохотно напусна.

Не знаех къде да седна. В стаята на Себастиан цареше хаос. — Върху нощното шкафче бяха натрупани книги. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи; на пода, върху стола на бюрото, на малкото кресло. В ъгъла на стаята под сака за бокс открих заешкия костюм. Огромните му кръгли очи бяха вперени в мен и аз се почувствах ужасно.

— Така — Себастиан седна в леглото и отпи глътка вода от шишето, което беше върху шкафчето. Изглеждаше пребледнял и изнемощял. — Какво искаш?

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Искам да знам защо си говорил с майка ми — казах възможно най-спокойно.

— С майка ти ли? — Себастиан сбърчи чело. — Какви са тези глупости?!

— Разказал си и за Луциан. Хайде, поне си признай!

Седнах в края на леглото. Себастиан се отмести, сякаш заразноболната бях аз.

— Не познавам никакъв Луциан — изрече той презрително. — Познавам само един тип, който те шпионира вече седмици, и според Сузи е някакъв психопат. Но защо трябва да говоря за него с майка ти? Ти за какъв ме мислиш?

— Но…

Бях тотално объркана. Себастиан имаше право. Той не можеше да знае името на Луциан. Никога преди не бях изричала името му, дори пред Сузи. На никого не бях казала и за срещата ни на Елба.

— Но майка ми — прошепнах аз — знае, че сме се срещнали на маскения бал. Знае също, че си го заплашил с полиция. Знае дори името му. Откъде ще знае всичко това, ако не от теб или от Сузи?

— Да не съм Джеймс Бонд? — Себастиан ме изгледа подигравателно. — Нямам идея откъде знае. Може би от него?

Последните думи бяха казани шеговито и малко цинично, но на мен изведнъж ми стана ужасно лошо. Затворих очи и си припомних думите на Луциан на терасата в бункера.

Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Можеше ли, възможно ли беше, този някой да е Яне? Моята майка?

В паметта ми изплуваха картини, една след друга, като диапозитиви.

Битакът. Книгата на Яне за сънищата, която беше подарила на някакъв, който изглеждал, като че няма и цент в джоба си. А и поведението й през последните седмици. Нейните бесни готварски оргии, за да се отвлече от мислите си. Нейните странни погледи, прекалената й загриженост — до плесницата, която ми зашлеви в нощта край Елба. Домашният арест.

Всичко си идваше на мястото. Колкото и абсурдно да изглеждаше, беше така. Беше логично и едновременно с това немислимо. Луциан е посетил майка ми ?

Значи тогава тя знаеше всичко — не само това, което съм премълчала, а и онова, което той не ми беше казал: проблемите му, страховете и отговора на въпросите за моя първи учебен ден, които ми беше поставил на маскения бал.

„О, боже!“, промърморих. Фотоалбумът. Яне ли го беше скрила?

— Ребека? — потупа ме Себастиан. — Ужасно съм ти сърдит. Но съм и загрижен. Що за тип е този? Какво знаеш за него?

Погледнах Себастиан. Очите му светеха. Изведнъж ми се стори беззащитен, сякаш вътрешната му съпротива беше се стопила. Обля ме топла вълна. Искаше ми се да се мушна под юргана при него.

— Не знам много — промърморих. — Той… си е изгубил паметта. Не знае кой е. Но изглежда го привличам по някакъв начин. И той… — наведох глава. — И той мен.

— Забелязах — каза Себастиан. Усмихна се криво. Беше усмивка на разочарование и гласът му беше глух. — Значи си се видяла с него там, на партито на Сузи край Елба.

Кимнах.