Изабел Абеди - Луциан

Луната светеше през прозореца. Беше почти пълна. Тъмни облаци преминаваха през нея, гонейки се лудо, сякаш някой беше натиснал копчето „fast forward“. Те я скриваха, отминаваха, обвиваха сребърното й лице и подгонени от вятъра, продължаваха по нощното небе. От колоните ми звучеше Ode to Ocracy на Мандо Диао.

Беше три без петнайсет.

Седях върху килима в моята стая сред тетрадки, рисунки и стари бележници от основното училище. Невероятно е, че бях запазила всичко това. Трудно се разделях с вещите си, за разлика от Яне, която периодично ги изхвърляше. Но аз имах чувството, че се разделям с частица от себе си. Този път не търсех мои неща. Търсех нещо за Леон, момчето с раирания костюм и сандвичите с масло и яйца. Имаше черни къдрици и тъжни очи. В един дъждовен ден ме беше дебнал зад ъгъла на една къща, за да ми подари букет парички. Това бяха фрагментите, които си спомнях, и се хванах за тях с надеждата, че той би могъл да е Луциан. Трябваше ми презимето му. Беше странно, поне това си спомнях. Измежду две ученически тетрадки измъкнах някакъв брой на училищен вестник с дълбокомисленото име „Мастилено петно“. В четвърти клас имахме седмица за изготвяне на проекти. Трябваше да се разделим на групи по теми и да подготвим статии за училищния вестник. Ние със Сузи интервюирахме една хамбургска детска писателка. Тя живееше в Нинтерхуде и всяка сутрин седеше с лаптопа си в едно кафене и пишеше. По това време Врабеца работеше като сервитьорка в това кафене. Беше попитала писателката дали бихме могли да вземем интервю от нея и за наша радост тя се беше съгласила.

Ние със Сузи го намирахме изключително вълнуващо. С пламнали бузи седяхме на масата в кафенето и се редувахме да задаваме своите въпроси:

Как Ви идват идеите? Колко книги сте написала досега? Как се заплаща работа Ви? Книгите Ви филмирани ли са?

Интервюто беше поместено на втора страница в училищния вестник. На страницата до нея бяха публикувани стихотворения на ученици от четвърти клас. Едно от тях веднага привлече вниманието ми. Носеше заглавието „Отражение“.

Името на автора стоеше отдолу — Леон Шимрокта.

Само след секунди седях пред компютъра и търсех в Google това име. Намерих само едно такова презиме и благодарих на господ, че не търся на Мюлер. Леон Шимрокта беше в единайсети клас на гимназия Кайфу. Беше говорител на класа и свиреше на чело в биг бенда на горните класове. Имаше дори и снимка на този бенд. Веднага го познах. Беше в първата редица, прегърнал през кръста красиво момиче.

Все още беше възслаб. Тъмната му коса беше късо подстригана и вместо раиран костюм носеше дънки с ниска талия, светла тениска и жилетка в цвят бордо. Гледаше сериозно и уверено в апарата. Приличаше на Луциан, но не беше той.

Затворих компютъра разочарована.

Разбира се, че и друг мой съученик от основното училище би могъл да загуби паметта си. Може Луциан да е живял в нашия район. Може да е бил брат или братовчед на мой съученик. За кратко си въобразих дори, че баща ми може да има тайно син. За когото дори и не подозира.

— Стига, Ребека! — казах на висок глас.

Можех да реша още, че Луциан е отвлечен след раждането мой близнак. Или по-добре да е някой мой полубрат, който се пази в дълбока тайна и е от някоя друга афера, която Яне естествено е премълчала, защото въпреки влечението и към женския пол и против всякакви морални норми в нея се е разпалила страстта към някой пациент, може би избягал от дранголника, който съмнително е приличал на Джордж Клуни и всеки път, идвайки на терапия, и е поднасял магнолии, в чиито чашки са се намирали диаманти.

Може би следващата сряда отново ще си развихря фантазията, чувайки началната мелодия на любимата си сапунка „Desperate Daughters“, така ли?

Отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и отново се върнах в стаята.

Но надписът на медальона ми? Роклята, кесията, баща ми, който говореше с мен на английски. Защо Луциан питаше за всичко така подробно?

И защо най-накрая не престанех да се ровя и да си блъскам главата над всичко това?

Набутах всички вехтории отново в шкафа, изключих С плейъра си, който за съжаление не можех да слушам високо посред нощ и започнах да търся из iPod-а възможно най-бясната песен, която бях качила. Колебаех се между един ремикс на Funky Town и Robot Rock и накрая избрах радиоверсията на Pump up the Jam от 2005. После надух до дупка и затанцувах с песента върху леглото, докато то не започна да пука под мен.