Изабел Абеди - Луциан

Сузи ме придърпа до себе си на мястото при прозореца и ми забърбори за концерта на Мандо Диао, който щял да се състои в боулинга на Холивуд, и за възможността да докопа още един билет за мен, когато откъм катедрата се разнесе тихо покашляне. Объркано шушукане, после в класната стая настъпи тишина.

Сякаш някой с дистанционно управление беше намалил музикалната уредба. Сузи спря по средата на изречението и както и всички останали, отправи поглед към катедрата, към която насочих поглед и аз. Дъхът ми секна.

— Какво значи това? — прошепна объркана Сузи. — Кой е този?

Можех да й отговоря на този въпрос. Ако бях в състояние да говоря.

Високият мъж в сивия ленен костюм, който сложи върху катедрата чаша димящ чай, беше Мортън Тайгър.

Моят учител по английски от Хамбург стоеше пред класа като лисица в кокошарник, която се наслаждава на последните секунди преди големия си удар. Не се съмнявах дори и за секунда, че Тайгър е забелязал шокираната ми физиономия, но изглежда съучениците ми не го бяха забелязали. От общото объркване заключих, че и те като мен не са го очаквали ни най-малко.

Като хипнотизирана следвах погледа на Тайгър, който минаваше от лице на лице, докато не се спря някъде при последната редица. Седях с гръб към прозореца и видях, че е взел на мушка съседа ми от часа по история с щампованата фланелка. Лявата му вежда се повдигна нагоре и на устните му се появи усмивчица.

— Каква интересен призив — изкоментира той надписа върху фланелата на младежа. — „Само не ме заговаряй“. С удоволствие бих се отзовал на това желание. Но мога ли вместо това да ти разказвам? Да ти съобщя нещо? Да те информирам? Да ти пошепна? Или да ти ИЗКРЕЩЯ?

Последната дума изтрещя като изстрел през класната стая. Пънкарят се стресна, сякаш Тайгър наистина го беше улучил с тежък предмет. Но същият отново го гледаше с учтива усмивка на лицето.

— Как се казваш? — попита меко Тайгър.

— Ами… — Пънкарят изглеждаше така, сякаш искаше да потъне вдън земя. — I’ m Randy.

— О… really?

Усмивчицата на Тайгър се превърна в лъчезарна усмивка и в следващия миг ми стана ясно защо.

— Ето че току-що дойдохме на любимата ми тема — каза той възхитено. — Малката, тънка разлика между американския и британския английски. Във вашата страна Ренди е едно популярно име. Но ако в Англия някой ви се представи като „Hi, Randy“, той ви оповестява не нещо различно от „Хай, аз съм пич!“

Тайгър изчака, докато стихнат обърканите смехове на учениците, после кимна приятелски на Пънкарят и избълбука:

— Хай, аз съм Мортън Тайгър, вашият нов учител по английски за този семестър. И ти съобщавам Ренди, че решението, дали в бъдеще ще бъдеш заговарян от мен, или не, ще зависи от това, дали ще внимаваш в часа ми. Ясно ли се изразих?

Пънкарят кимна. Класът беше като вкаменен, в безмълвно удивление.

Тайгър все още ме игнорираше или по-точно казано, държеше се, сякаш и аз съм една съвсем обикновена американска тийнейджърка, както всички останали, която вижда за пръв път. А какво отношение имаше към американските тийнейджъри, той недвусмислено ми беше дал да разбера още в Германия.

Но това какъв вятър го беше довял в Америка, по-точно в Лос Анджелис, още по-точно в Пасифик Палисейдс хайскул, и най-точно в моя клас, той запази за себе си. А поне засега и аз не бях в състояние да го попитам за това.

Тайгър отпи от чашата си, седна зад катедрата и покани едно момиче от третата редица да бъде така любезно да го осведоми коя е темата, която бяха разгледали последния час.

Момичето беше толкова изнервено, че скочи от стола. Може би го беше страх, че Тайгър ще я попита за името й, но той не го направи. Разбъркваше чая си и гледаше с блестящосините си очи.

— Ре… — запъна се момичето, — ние точно правихме ре… рец… рецесии. — Тя въздъхна с облекчение и отново се пльосна на мястото си.

— Колко невероятно интересно. — Лицето му отново доби израз на възхищение. — Разкажете ми повече за това, госпожице… как е името ти?

Тайгър наклони глава. Сузи запръхтя уплашено, но пръхтенето моментално секна, щом погледът на Тайгър се насочи към нея. После той отново се обърна към момичето с конската опашка, което се колебаеше дали да не скочи отново.

— Анджи — изшептя тя.

— Анджи — Тайгър се подсмихна. — Не е ли сладко? Е, Анджи, целият съм в слух. Какво сте учили за икономическите кризи?

— Аз… Ние… Мисля… ние.

Анджи замлъкна.

Един слаб младеж, който седеше вляво от нея, безстрашно поиска думата: