Изабел Абеди - Луциан

Сега аз се разсмях.

— Вече търсиха ли ти училище?

Вдигнах рамене.

— Нямам представа.

— Вал учи в частно училище — каза Фей и сбърчи нос. — Тук се ползват с по-добро име от държавните. Но за тях се чака дълго, пък и приемните тестове не са подходящи за положението, в което си. Те искат да знаят всичко за теб, за семейството, за възпитанието ти и защо си дошла в Америка.

Фей ме изгледа, сякаш искаше да разбере какво въздействие имат думите й върху мен. Това с приемните тестове и преди всичко с въпросите, засягащи личното пространство, си беше доста страшничко.

— Освен това има държавни училища, които също са не по-лоши — продължи тя. — Например „Pali High“.

Рисувах малки кръгчета по пясъка.

— Всичко това ми идва малко в повече — признах си. — Ти в кое училище учиш? — Обърнах се към Фей. — И всъщност на колко си години? Къде живееш? Аз не знам абсолютно нищо за теб.

Сама се изненадах, че изведнъж започнах да проявявам интерес. Въпросите, които току-що отправих към Фей, наистина ме вълнуваха. Искаше ми се да науча коя е и какъв живот води. Почувствах се гузна, че един напълно непознат човек за толкова кратко време измъкна от мен повече чувства, отколкото най-добрите ми приятели, които ме познаваха от години и от загриженост към мен почти се бяха побъркали.

На хоризонта небето се оцвети в недействително яркооранжево. В краищата цветовете ставаха по — меки, почти пастелни.

Фей стана.

— Хайде, — каза ми. — Време е да се връщаме.

Когато Фей паркира бентлито на площадката пред вкъщи, входната врата се отвори. Оттам изскочи Вал. Беше с бански на черни и жълти черти и със сако от смокинг, което, съдейки по размерите, по всяка вероятност беше на баща ми. Облеклото й ми напомняше на някаква кръстоска между пчеличката Мая и Ватман, докато лицето й беше покрито със сини точици, които подозрително напомняха водоустойчив маркер. Фей се изкиска.

— И аз исках да дойда — изцвърча Вал и се хвърли в прегръдките на Фей. — А ти не ме изчака!

Фей я завъртя във въздуха. Сега откъм коридора се зададе баща ми. Беше с дънки и разкопчана черна риза. Сузи постоянно ми завиждаше за добре изглеждащия ми баща, но сега от него беше останала само сянката. Лицето му беше бледо и ми се струваше, че се разкъсва между паниката и облекчението.

Той размени погледи с Фей. В колата тя беше проверила джиесема си и беше намерила пет съобщения от него.

Обади му се само за кратко, за да му каже, че се връщаме.

Не можех да видя лицето й, но очевидно баща ми беше прочел в него, че всичко е наред. Усетих, че се отпусна, и навлажнените му очи се изпълниха с дълбоко облекчение. Молех се само да не избухне отново в сълзи.

— Бяхме на плажа — казах бързо. — Фей ми показа Венис бийч.

Татко кимна към Фей.

— Хиляди благодарности, че изведе дъщеря ми. Забавлявахте ли се… поне малко? — той ми се усмихна. — Е, вълче, хареса ли ти нашия хипарски бряг?

— Хубаво е — отговорих, — но е доста пълно.

— О, почакай да видиш какво става в края на седмицата — каза татко. — Тогава Венис заприличва на истински ад. А ти как си? — обърна се той към Фей. — Ще останеш ли за вечеря? Мислех да сготвя лазаня, любимото ястие на Ребека. Каним те най-сърдечно.

Вал я загледа с умолителен поглед на предано куче, но Фей поклати глава.

— Трябва да вървя — каза. — Трябва да свърша още нещо. Утре ще взема Вал от училище.

Тя ми помаха.

— Ако има нещо, просто ми звънни. Баща ти има телефонния ми номер.

Когато татко сложи лазанята във фурната, чух да се отключва. Мишел. Тя говореше с някого и когато влезе в кухнята, беше с джиесема на ухото. Явно човекът в другия край на линията беше изпаднал в нервна криза, докато гласът на Мишел беше ясен и спокоен. В действителност почти не обръщах внимание какво говори, а използвах случая да огледам с крайчеца на окото си моята мащеха. Освен мъничка халка тя не носеше никакво друго украшение. Беше с бял панталон и с разкопчана ленена бяла блуза, под която се подаваше червена фланелка. Ноктите на краката й, обути във високи червени сандали, бяха лакирани също с червен лак, както и ноктите на ръцете. Светлорусата й коса беше вдигната с две дървени пръчици. Два перфектни кичура падаха отдясно и отляво на челото й. Тясното й запомнящо се лице изглеждаше съвсем естествено, явно беше отделила доста време за грима си. Веждите й бяха две извити нагоре фино изскубани дъгички, а по гладката кожа на лицето не се забелязваха никакви бръчки.