Изабел Абеди - Луциан

Фей ме гледаше, без да помръдне.

Аз й разказах цялата история. Всичко, което ме беше сполетяло през последните четири месеца, което беше обърнало живота ми с главата надолу и накрая ме беше извадило от релси. Разказах й и за сънищата на Луциан и как някои бяха се сбъднали. Обясних й също и защо настоявах непременно да дойда с нея на плажа.

Физиономията на Фей остана непроменена. Не задаваше и въпроси. Тя просто ме слушаше.

Когато стигнах до завръщането на Яне от нощния й разговор с Луциан и заповедта да си приготвя багажа, аз затворих очи.

— До този момент живеех с илюзията, че съм човек със собствена воля — прошепнах. — Нахвърлих се върху майка ми и я заудрях с юмруци. Но тя остана непоклатима. Не ми обясни какво означаваше тази идиотщина с моето, подобно на бягство евакуиране. Не ми издаде и какво й беше казал Луциан. Вместо това ме заплаши, че ако на следващата сутрин не тръгна доброволно за летището, тя щяла да намери начин да ме накара. Знаех, че става дума за медикаменти, и в този момент разбрах, че съпротивата е безсмислена. Врабеца ми приготви нещата и това беше първият път, когато я виждах да плаче.

Бавно отворих очи и забелязах, че Фей е спряла поглед върху мен.

— На следващата сутрин Яне ме заведе на летището и се качи с мен в самолета. А след това беше само тази ужасна болка. И тя ставаше все по-непоносима.

Изправих се, седнах и се загледах в морето. Вдясно, на хоризонта, виждах планините, обгърнати в мараня, а морето беше приело наситено тъмен цвят. Не ми се вярваше, че е минало толкова време, но наистина като че беше вече късен следобед.

В далечината преминаваха платноходи, а точно пред нас на един кол се мъдреше пеликан. Беше огромен. С извита човка и наведена шия, приличащ на черен лебед, той ме гледаше с едно око.

— Останалото го знаеш. И да ти отговоря на предишния въпрос: да, приятно беше в клиниката. Но не, не се запознах с други луди. Достатъчно занимания имах със себе си, та да се сприятелявам с лудите, към които вече принадлежах и аз.

Фей кимна. В очите й се четеше не само състрадание, но и разбиране. Изглежда действително разбираше какво бях преживяла.

— Но после нещата се пооправиха — каза тя накрая. — Имам предвид болките. Отзвучаха, нали? В клиниката?

Вдигнах рамена.

— Да — измърморих. — Отминаха.

Фей кимна отново.

— И какво искаш да правиш сега? — попита тя, след като дълго мълчахме.

Казах го, преди да съм го помислила.

— Да го намеря.

— И къде?

Вдигнах рамене.

— Когато забелязах, че ти си момичето от съня му, си помислих, че ще е тук. Но разбира се, беше пълна идиотщина. Когато сънищата се случваха в действителност, аз винаги бивах сама. Както и сега. Бях винаги сама. А ти не познаваш никакъв Луциан, нали?

— Не, за съжаление — Фей ме погледна със сивите си очи. Лицето й се беше променило, а и гласът й звучеше различно. — Мога ли да ти дам един съвет? — тя не изчака отговора. — Престани да хленчиш. Престани да мислиш за това, как се чувстваш. Ако искаш да намериш Луциан, трябва да го търсиш, а ако искаш да го търсиш, първо трябва да вземеш живота си в ръце.

Сложих ръка върху медальона на татко, малкото слънце с надпис „Carpe diem“. Изведнъж той започна да пари върху кожата ми. Аз изместих погледа си от очите на Фей нагоре към небето. Ято чайки прелетя над главата ми. Сред тях имаше и няколко гарвана. Зад себе си чух барабани. Вече отново долавях и други звуци. Морският прибой, бръмченето на самолет — високо над нас, смехът на дете, кучешки лай, пеенето на жена.

Обърнах се. Къщите по брега и цялата местност бяха потънали в една мистична ясна светлина. А някъде отзад, като в мъгла, беше градът.

— Може би имаш право — казах аз на Фей.

— Може би — отвърна тя. — А може би не. Това, което е сигурно, е, че в най-скоро време трябва да се изправиш на краката си. Имам предвид психически — Фей се засмя. — Впрочем знаеш ли, че малката ти ваканция доста наруши мира в къщата?

Наведох глава. По дяволите. Да, можех да си представя. Мишел дори и при нормални обстоятелства нямаше да е във възторг от моето посещение.

Спомних си за мейлите на Сузи с професионалния убиец и изведнъж устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Какво те забавлява? — поиска да знае Фей.

— Мащехата ми — отговорих. — Сега поне наистина има основание да не ме харесва.

Фей стана сериозна.

— Постарай се — каза тя. — Колкото повече доверие ти имат, толкова по-голяма свобода ще ти дадат. Убеди ги и че искаш да тръгнеш на училище. Най-добре колкото е възможно по-скоро. Ако се мотаеш по цял ден, само ще си блъскаш главата.