Кати Хапка: Тайна идентичност

„Ще стана и ще проверя самолета, след като излетим — успокои сам себе си Декстър и с леко разтреперани ръце завъртя капачката на бутилката. — Трябва да е някъде тук. Казаха, че до утре няма друг полет.“

Точно тогава забеляза суматохата около вратата на самолета. Той погледна към нея, тя се отвори и сърцето му трепна. „Дейзи…“, разтреперан си помисли той.

Вместо нея обаче влезе огромен силно запотен млад мъж. Той дишаше тежко, къдравата му коса стърчеше във всички посоки, но се усмихваше широко, сякаш беше спечелил от тотото. Въпреки тревогите си Декстър не можа да не се усмихне леко, когато закъснелият тежко тръгна по пътеката и вдигна палец на едно дете, което седеше в средната редица, няколко места пред Декстър.

Щом мъжагата седна на мястото си и изчезна от погледа, усмивката на Декстър се стопи. Вратата на самолета отново се затвори и този път Декстър предположи, че ще се отвори чак когато кацнат.

Може да е тук, някъде назад, мислеше си той. Достатъчно ми е бясна, за да си смени мястото и да пътува в пътническа класа.

Той нетърпеливо чакаше, докато самолетът бавно рулираше към пистата. Сякаш мина цяла вечност, докато дойде и техният ред и им бъде дадено разрешение за излитане. Декстър затвори очи, докато самолетът ревеше в слънчевото австралийско небе. Не си прави труд да каже обичайната си кратка молитва за безавариен полет. Съзнанието му беше напълно погълнато от това, какво ще каже на Дейзи.

Капитанът изключи табелката за предпазните колани и стюардесите започнаха да раздават напитките. Декстър погледна назад и видя малките им метални колички да препречват и двете пътеки.

„Може би няма да е лошо да изчакам, докато свършат — каза си той. — Едва ли ще продължи дълго.“

Полетът беше дълъг. Щеше да има достатъчно време да оправи нещата с Дейзи, преди да стигнат междинното кацане в Лос Анджелис. Всъщност може би щеше да е хубаво да й даде малко време да й размине, преди да поговори с нея.

Изпита леко облекчение при мисълта да отложи срещата. Това означаваше ли, че си намира извинение? Декстър затвори очи и се опита да не се чувства като най-големия страхливец на света.

Няма ли да е по-лесно просто да забравиш всичко, прошепна един тих гласец в главата му. В университета има толкова много други момичета. Можеш да си опиташ късмета с някое от тях. А може да запишеш някой допълнителен курс следващия семестър, за да имаш какво да правиш, и да забравиш за момичетата. Може просто да не си роден за щастие…

— Нещо за пиене, сър?

Декстър отвори очи и видя привлекателна стюардеса, която му се усмихваше.

— О! — бързо отвърна той. — Не, нищо, благодаря.

Тя продължи и остави Декстър да потъне отново в мрачните си мисли. Съзнанието му се пренесе в бъдещето и той се видя с бяла лабораторна престилка как слуша безкрайни тълпи безлики, недоволни хора да се оплакват от проблемите си, а след това как се прибира в пустия си самотен апартамент…

„Не — възмутено си помисли той и поклати глава, за да прогони мрачното видение. Не е задължително да става така. Все още мога да оправя нещата, всичко да се подреди. Трябва само да намеря Дейзи.“

Декстър тъкмо посегна към механизма на предпазния си колан, когато нещо връхлетя от пътеката и се строполи на седалката до него. Стреснат, Декстър вдигна очи.

— Ей! — каза Джейсън, без да се усмихва. — Какво става, пич?

— Нищо особено — внимателно отговори Декстър. — Къде отидохте? Когато не седнахте на местата си…

— Стига приказки, човече — лицето на Джейсън беше подпухнало и бледо. Беше ясно, че още е махмурлия от снощната злоупотреба. Той дръпна подгъва на огромния си баскетболен суичър. — Дойдох само да ти кажа, че Дейзи иска отсега нататък да стоиш далече от нея.

— Тя къде е? — попита Декстър.

Джейсън сви рамене.

— Честно да ти кажа, човече, нямам представа. Не знам дали най-накрая се качи на самолета, или не. Смени местата, за да е далече от теб. Накрая получихме две отделни места в съвсем различни части на самолета. След това, точно когато се качвахме, ми каза да вървя без нея — той сви рамене. — Май е размислила дали да пътува в пътническа класа. Разбирам я. Отзад е доста гадно, за което много ти благодаря, приятел.

Декстър отвори уста, готов да му предложи да си сменят местата. Може и да не беше най-големият почитател на Джейсън, но реши, че това е най-малкото, което може да направи при дадените обстоятелства.

Но преди да беше успял да отрони и дума, Джейсън си отиде. Декстър се сви в седалката си. Доскорошната му решителност бе напълно смазана от това, което току-що чу.