Кати Хапка - Тайна идентичност

Тримата поеха дългия път към хотела, а Декстър трескаво започна да прехвърля числата в главата си, като се опитваше да установи дали ще може да покрие сметката за таксито и другите разходи. Все пак заминаваха утре.

Не, най-сетне призна той, със свито сърце. Няма да ми стигнат. Не и ако трябва да платя за тях двамата. Те харчат, сякаш парите не значат нищо. Няма начин да ме разберат, че трябва да си правя сметка на парите. Не и ако не им кажа истината…

Той вдигна поглед към хотела, който вече се виждаше на другата пряка. Джейсън се втурна напред, като мърмореше нещо за обаждане в полицията, а Декстър изпита добре познатото му усещане за поражение. Той задържа Дейзи.

— Слушай — бавно каза той. Чувстваше се, все едно отново е в гимназията, където богатите хулигани са го заградили в ъгъла и трябва да изтърпи неизбежния бой.

— Не може ли да почака малко? — попита Дейзи. — Трябва да отида с Джейсън, за да кажа на ченгетата какво имаше в чантата ми.

— Не, не може да чака.

Нещо в гласа му я убеди, защото тя спря и го изгледа с любопитство.

— Какво има, Декстър?

Той си пое дълбоко дъх.

— Става дума за парите — тихо каза той. — Виждаш ли, аз не съм този, за когото ме мислиш…

Щом изрече първите няколко думи, останалото се изля като потоп от устата му — неочакваният късмет на леля му, жалкото му минало, плана „Супер Декстър“, всичко. Стана му почти хубаво да си признае, да каже истината.

Почти.

— Ти… Ти си ме лъгал? — Дейзи просто го гледаше, когато свърши. Изражението й се менеше от гняв до силно разочарование.

— Съжалявам — каза той. От дъното на душата си искаше да промени този поглед. — Но това не променя нищо между нас. Аз съм си същият човек. Аз…

Тя поклати глава. Сълзите вече се стичаха по лицето й.

— Не. Мисля, че изобщо не те познавам — каза Дейзи. Гласът й леко притрепери. — А може би ти не познаваш мен. Все ми е едно дали си беден, или не, Декстър. Не давам пукната пара за това. Не мога да преглътна лъжите…

Гласът й се загуби в ридание, обърна се и се втурна към хотела. Отчаян, Декстър изкачи няколко стъпала след нея и спря. Нямаше смисъл да обяснява. Тя вече беше решила — той беше предал доверието й.

И е права, помисли си той. Това е най-лошото. Абсолютно е права.

Щом Декстър се увери, че никой не го следи, престана да тича. Той се огледа в бързо притъмняващата джунгла и му се прииска да беше спрял, за да вземе фенерче. За щастие светлината от луната и звездите беше достатъчна, за да не се блъска в дърветата.

Декстър спря на малка, осветена поляна и се облегна на едно дърво. Отпусна глава в ръцете си и тихо простена. Стонът му се смеси със стоновете, които все още слабо долитаха от плажа.

Как можах да забравя, питаше се той безрадостно. Все едно съм лъгал сам себе си и съм си вярвал…

— Защото искаше да вярваш в тези лъжи.

— Кой го каза? — стреснат, Декстър свали ръце от главата си и премига в мрака. — Кой е?

Нечия фигура излезе от сенките на дърветата от другата страна на поляната. За момент Декстър си помисли, че е Буун, и сърцето му трепна. Това значеше ли, че Буун е тръгнал след него, за да го върне, че отсега нататък Декстър няма да е прокуден от лагера?

Но тогава силуетът направи още една стъпка и Декстър видя, че мъжът е малко по-млад от Буун и малко по-нисък. Косата му беше малко по-светла, очите — малко по-тъмни, носът и брадичката — различни…

Сърцето на Декстър заблъска в гърдите му.

— Ти… Ти ли си? — запъна той. — Искам да кажа аз ли съм !

Декстър се замая. Главата му се завъртя, сякаш съзнанието му се понесе над дърветата, откъснато от действителността. Но силуетът беше напълно материален — клонките пукаха под краката му, стръковете трева се превиваха с всяка крачка през поляната.

— Знаеш кой съм — лъч светлина падна върху приближаващия се.

Декстър се взря в него. Той отново забеляза, че дрехите на другия Декстър са малко по-износени от неговите и косата му е малко по-различна. Различна и въпреки това позната.

— Ти си… аз съм… — прошепна той. — Старият аз.

— Истинският ти — отвърна другият Декстър. Очите и тонът му бяха обвинителни. — Онзи, когото изостави в деня, в който получи парите. Онзи, от когото още се срамуваш, макар че не съм направил нищо нередно.

Декстър поклати глава.

— Но аз не съм… не бях… — безсилно възрази той. — Аз… аз направих онова, което смятах, че ще ни помогне. Че ще помогне на мен — главата му отново се завъртя и той се запита дали изобщо се е будил от последния пристъп. Може би си беше въобразил, че Буун и Шанън са го спасили и Арц се е погрижил за него. В този ред кой можеше да каже кое е действително и кое — не? Кой можеше да каже, че още не седи в самолета на „Океаник“, който падаше от небето? Ако питаха него, всичко това можеше да е безразсъдно дело на обърканото му съзнание.