Кати Хапка - Тайна идентичност

Последната вечер, преди да отлетят за Япония, господин Уорд дръпна Декстър настрани след вечерята в хотелския ресторант.

— Искам за малко да поговоря с теб, синко — каза той с обичайния си заповеднически маниер. — С жена ми скоро ще заминем от Сидни, а с теб не сме имали възможност да си поговорим. Нали знаеш, по мъжки.

Декстър трепна. Това не му хареса.

— Разбира се — отвърна той.

Двамата замълчаха, докато Дейзи, Джейсън и госпожа Уорд минаха край тях и продължиха към фоайето. Декстър лепна любезна полуусмивка на лицето си и зачака, готов да отговаря на трудни въпроси за себе си и миналото си.

Вместо това господин Уорд започна да говори за своя живот. Говореше за това как е израснал по света като син на дипломат, за колежанските си години и след това за успешната си кариера в света на големите финансисти.

— Нали разбираш какво искам да ти кажа, момче? — каза той и въпросително погледна Декстър.

— Ами… — Декстър не знаеше какво да каже.

За щастие господин Уорд почти не спря, за да го изчака да му отговори, и продължи нататък:

— Разбираш защо го направих, нали? — каза той. — Парите, хубавата къща… всичко беше заради семейството ми. За Алисия, а след това и за Джейсън и Дейзи. Те са всичко за мен, Декстър. И затова искам да им дам всичко.

Декстър продължаваше да няма представа какво да отговори.

— Това е… страхотно, сър — неуверено каза той. — Сигурен съм, че високо го оценяват.

Господин Уорд кимна и тупна Декстър по рамото.

— Да. И точно затова аз оценявам теб, младежо — каза той. — Харесва ми да те виждам с Дейзи. Виждам, че имаш глава на раменете си, която става за нещо, и че имаш бъдеще. Малко ми напомняш на мен на тези години. Знам, че ще се грижиш за Дейзи, както аз винаги съм се грижил за нея. Исках да ти кажа това.

— Благодаря — смутено отвърна Декстър. Знаеше, че господин Уорд е малко пийнал — той отново беше изпил няколко чаши вино на вечеря. Но думите му бяха искрени.

За него всичко се свежда до пари, осъзна Декстър и стомахът му се обърна. Но той си е такъв… и Дейзи е възпитана така. Господин Уорд никога няма да приеме истинския Декстър. И може би се заблуждавам, че Дейзи ще го приеме.

Няколко минути Декстър не знаеше дали почти непрестанните стонове и викове, които чуваше, не идваха от него. Беше в съзнание само колкото да поеме глътките студена вода, която някой му даваше. Лежеше по гръб на плажа, на няколко метра от сигналните огньове. С усилие отвори очи и погледна откритото небе над себе си. То преливаше от тъмносиньо към тъмносиво и звездите се появяваха една по една на небосклона.

— Заповядай, Декс — разтревоженото лице на Арц изплува и закри звездите. Арц се взря в него. Той поднесе бутилката с вода към устните на Декстър. — Пийни още малко. Джак каза, че само това ще ти помогне.

Декстър вдигна глава и последва съвета на Арц. Водата имаше хубав вкус и тези няколко глътки проясниха главата му още малко. След няколко минути вече се чувстваше достатъчно добре, за да седне.

— Аааахх… — простена той и вдигна ръка към главата си, която имаше чувството, че пулсира. — Благодаря ти, човече. Май този път жегата наистина ме изтощи — той чу още един вик от болка, но този път беше напълно сигурен, че не идва от него. — Това раненият мъж ли е?

Арц направи гримаса.

— Да. Започвам да мисля, че Джак не може да му помогне.

Чу се още по-силен вик. Декстър потръпна, отпи още една голяма глътка вода и се опита да не слуша.

Той огледа плажа и разбра, че повечето хора правеха същото. Клеър и Чарли седяха заедно, близо до един от огньовете с гръб към палатката на лазарета. От време на време Буун и Шанън идваха да видят как е Декстър, когото бяха донесли в лагера. Двамата запълваха времето си, като се разхождаха и си говореха тихо и от време на време хвърляха тревожни погледи към лазарета. Саид стоеше сам, малко настрани от останалите, загледан с тревога в очите право към източника на виковете.

Тогава Декстър видя един човек, който като че не обръщаше никакво внимание на виковете. Джордж бързаше към него с усмивка на широкото, червендалесто лице. Той носеше тъмен, побит куфар, което не беше изненадващо — той си беше присвоил задачата да събере всичкия багаж, който беше намерил първия ден, и все още си намираше занимание, като откриваше разни неща из джунглата и плажа.

— Декстър! — провикна се той. — Ето те и теб, приятел. Търсих те навсякъде.

— Намери ме — каза Декстър с уморена усмивка, когато Джордж стигна при него. — Какво става?