Кати Хапка - Тайна идентичност

— Идеално, сър — учтиво отвърна той. — Часовете по психология, които записах през този семестър, много ми харесват. Професорът ми е много готин. Каза ми да си помисля за аспирантура или научни изследвания.

— Чудесно — каза господин Уорд и постави салфетката в скута си. — Но ако избереш изследванията, гледай да влезеш в някоя корпорация. Не ти трябва да се забиеш в академичното гето. Ти си умно момче. Заслужаваш добър живот.

— О, тате — Дейзи, която слушаше разговора, завъртя очи. — Не го слушай, Декстър. Мисли, че всичко извън Уолстрийт е гето.

Декстър се усмихна неловко, а другите се засмяха разбиращо. Започваше да мисли, че първото му впечатление от вечерята им в италианския ресторант е било вярно — непрестанните коментари за пари, които господин Уорд правеше, му напомняха за леля Пола, въпреки че във всяко друго отношение двамата бяха на светлинни години един от друг.

Господин Уорд отпрати с ръка някаква муха, която жужеше наоколо, и погледна към сина си, който седеше срещу него.

— Много жалко, че Джейсън не е наследил моя интерес към бизнеса — каза той. — Ако оставиш на него, сега щеше да свири на китара в някой вертеп и да живее от социални помощи.

Джейсън изсумтя.

— Стига вече, тате — раздразнено каза той. — Печелиш. Работя за компанията ти. Престани вече с грехопаденията ми.

— Стига сте се карали — гласът на госпожа Уорд беше както винаги тих, но тонът й беше твърд. — Трябваше да прекараме една хубава и спокойна ваканция. Хайде да си поговорим за нещо приятно. Какво ще кажете?

Останалите не възразиха, когато тя заговори за това какви забележителности смята да разгледат на другия ден.

Останалата част от вечерта премина в разговори за общи неща. След това, когато господин и госпожа Уорд отидоха да изпият по едно питие в бара на хотела, а Джейсън се запиля да търси базар, Дейзи и Декстър си направиха една интимна разходка из вечерните улици на Сидни. Вечерта беше топла, с едва доловим бриз и Декстър веднага усети как се отпуска.

— Хубаво е — тихо каза Дейзи след малко.

— Да — Декстър огледа околността, наслаждавайки се на бриза, който идваше от пристанището. — Сидни е много хубаво място. Но е странно… — той се отнесе замислено.

— Кое? — попита Дейзи. — Архитектурата ли?

Той сви рамене.

— Да — отвърна той. — Всеки път, когато завием зад някой ъгъл и видя прочутата сграда на операта, или когато влезем в някой магазин, в който свири характерната им музика, или пък чуя този австралийски акцент, се чувствам на непознато и екзотично място. Но пък друг път, като сега… — той махна с ръка към тихите улици. — Бихме могли да сме, в който и да е град на света. Поне така ми се струва.

Дейзи му се усмихна.

— Да — отвърна тя. — Много добре те разбирам.

Декстър все още мислеше.

— Може би градовете са като хората. Отвън са различни, но отвътре имат много общо.

— Ооо! Колко дълбокомислено! — закачи го тя. — Това в часовете по психология ли го научи?

Декстър се изчерви и се усмихна.

— Може би — закачливо отвърна той на свой ред.

Известно време двамата вървяха мълчаливо. Изведнъж на Декстър му се прииска този момент да продължи завинаги. Двамата с Дейзи можеха просто да си останат в него, заедно, щастливи, усмихнати, в разбирателство. Но още преди мисълта да се беше оформила в главата му, той със съжаление си даде сметка, че това не е възможно. Скоро, съвсем скоро, щяха да се върнат към грижите в университета, ежедневието, живота…

— Между другото, харесвам семейството ти — каза той, нарушавайки тишината. — В началото се плашех от тях, защото са толкова съвършени. Но след това разбрах, че се карате и спорите като всички други…

Дейзи го погледна.

— Разбира се, че се караме — каза тя. — Ти какво си мислеше? Ние сме като всички останали.

— Да… — изведнъж, докато двамата вървяха из тихите, облени в лунна светлина улици на непознатия познат Сидни, Декстър изпита непреодолима нужда да й каже истината.

„Все някога трябва да й кажа — помисли си той. — Тази работа със Супер Декстър работи засега. Но не може да продължи вечно.“

— Нямам търпение да се запозная с вашите — каза Дейзи, притисна се към него и му се усмихна. — Искам да разбера от кого си наследил това красиво лице и този прекрасен характер. Може да отидем до Ню Йорк преди края на семестъра и да вечеряме с вашите.

Той се усмихна леко.

— Да — отвърна Декстър и си даде сметка, че моментът за истината бе отлетял като есенни листа във вечерния бриз. — Чудесна идея.