Кати Хапка - Тайна идентичност

Мъжът разтревожено каза нещо на корейски. Но дори и да го беше казал на английски, Декстър пак не беше сигурен дали щеше да го разбере и да му отговори. Онези очи все още го преследваха, гледаха го от разбития фюзелаж и той трябваше да избяга. Ако не се махнеше, нещо ужасно щеше да се случи. Нямаше ни най-малка представа какво, но знаеше, че трябва да избяга.

— Трябва да тръгвам — каза той и продължи, а кореецът, все още разтревожен, протегна ръка към него. — Извинявайте.

Декстър остави двойката зад гърба си и я погледна едва когато се отдалечи на безопасно разстояние. Те отново се бяха заели със заниманието си, свели глави една до друга. За миг Декстър изпита завист — въпреки хаоса на острова, двойката като че бе изградила свой собствен уединен свят. Беше хубаво — те сякаш вече се чувстваха у дома си, само защото се имаха един друг.

Разбира се, това може да се дължи и на факта, че никой не разбира и думичка от езика им, каза си Декстър. Доколкото знаем, може дори да не са двойка. Може да са напълно непознати, или брат и сестра, а може да се мразят силно, или да са международни шпиони, които кроят как да ни избият…

Той се обърна отново и внезапен пристъп на световъртеж едва не го събори на земята. Стомахът му се обърна, гърлото го стегна и някъде в недрата на съзнанието си Декстър смътно разбра, че трябва да се махне от задушаващата жега на плажа. Той свърна към тропическата гора и се заклатушка в сянката на дърветата. Не след дълго вече си пробиваше път през поляна, отчасти потънала в сянка, покрита с висока до гърдите полюляваща се светлозелена трева. Стръковете бяха удивително твърди и остри и блестяха от дъжда, паднал по-рано през деня.

Отвъд поляната се простираше горичка стари дървета със светли разкривени стволове. Там, под сянката на леко поклащащите им се листа, които почти напълно спираха лъчите на залязващото слънце, беше доста по-тъмно. Декстър слепешката продължи да навлиза в джунглата, образът на нахиленото лице на Сойер бавно избледняваше в съзнанието му, заменен от това на чудовищно дебела жена с кожа, покрита с белези от дребна шарка и изгорена коса. Очите й го гледаха обвинително. „Какво ти става, момче? — крещеше тя в главата му. — Вече не знаеш ли кой си?“

— Не — измънка той, вдигнал ръце към ушите си, сякаш така щеше да спре тирадата на жената. Декстър нямаше представа коя е, но беше убеден, че я познава. Или я беше познавал. Или щеше да я познава… Беше трудно да държи сметка за времето при настоящето състояние на съзнанието си.

Декстър се отпусна до едно дърво, за да си почине. Той избърса потта, която се стичаше по лицето му, и затвори очи. Но лицето на жената не се скри. Тя чакаше. Той отново отвори очи и погледна през листата на дърветата. Тъмнорозова резка, която прорязваше притъмняващото небе като рана, прикова погледа му. Без да знае защо, му се приплака от гледката.

„Трябва да се стегна — помисли си Декстър и положи всички усилия, за да успокои пулса си. — Съсредоточи се, Декстър. Мисли за нещо леко, за нещо приятно и истинско…“

Първото, което изскочи в главата му, разбира се, беше Дейзи. Той се съсредоточи върху веселото й хубаво лице, с любов, попивайки всяка извивка на страните и устните й. Но след миг щастливото лице на Дейзи започна да се мръщи и след броени секунди нежните й черти се разкривиха в силна гневна гримаса.

Шокиран и разтревожен, Декстър се отврати от видението… Беше гузен, макар да не знаеше защо. Това имаше ли нещо общо с караницата им в Сидни, със спора, за който не можеше да си спомни ясно?

— Какво става? — запита той видението на Дейзи в главата си. — Моля те, Дейзи, кажи ми какво има, за да го поправя! Кажи ми за какво се карахме в Сидни…?

Гласът му отказа и той изхълца отчаяно. Някъде в съзнанието си знаеше, че отново се е обезводнил и започва да халюцинира. Но вместо, както обикновено да му стане лошо, той се почувства и изгубен, и не на място, и объркан.

Декстър…

Призрачният глас отекна наоколо и той не знаеше дали идва от главата му, или от джунглата.

— Дейзи? — неуверено прошепна той.

Декстър се изправи, олюлявайки се на крака, и трескаво се огледа. Тя тук ли беше? Беше ли я намерил най-сетне?

Декстър…

Този път шепотът беше по-настоятелен.

— Идвам, Дейзи! Тук съм! — извика той.

Той се втурна в джунглата. Неведнъж се препъна в корени и камъни, но се улавяше за някое дърво и продължаваше напред. Дишането му беше неравно. Усещаше въздуха, плътен като вода, в дробовете си. Беше убеден, че Дейзи го чака някъде там — зад следващото дърво, след следващия завой на пътеката…