Кати Хапка - Тайна идентичност

— Здравейте — едва-едва каза Декстър, докато приближаваше масата.

— Декстър! — Дейзи скочи от мястото си и се втурна да го прегърне. — Липсваше ми! — прошепна тя в ухото му. Топлият й дъх погали врата му. Тя го хвана за ръка и двамата изминаха оставащите няколко крачки до масата.

— Татко, мамо, това е Декстър Стъбс.

— А, Декстър — госпожа Уорд се усмихна мило. — Много се радвам най-сетне да се запознаем. Дейзи толкова много говори за вас, че имам чувството, че ви познавам.

— Благодаря. И аз се радвам да се запознаем — каза Декстър.

В това време господин Уорд се изправи. Той беше много висок и когато проговори, дълбокият му глас избумтя в ресторанта.

— Господин Стъбс — каза той и протегна ръка. — За мен е удоволствие, млади човече. Заповядайте! Седнете! Да се опознаем.

След няколко минути обши приказки Декстър усети, че леко се отпуска. Както и бе очаквал, господин и госпожа Уорд малко го притесняваха, макар да бяха приятни и дружелюбни хора. Най-хубавото от всичко бе, че, изглежда, го приемаха за такъв, за какъвто се представяше, без съмнения или неодобрение.

— Дейзи ми каза, че смяташ да продължиш с медицина, Декстър — каза госпожа Уорд тъкмо когато сервитьорът пристигна с поръчката им. — Струва ми се много интересно.

— Всъщност плановете ми се промениха малко — отвърна Декстър и се почувства неловко. — Смятам да запиша психология.

Дейзи го погледна изненадано.

— Така ли? — каза тя. — Страхотно. Кога го реши?

— През ваканцията — той сви рамене. — Нямах възможност да ти кажа. Просто така стана.

— Психология, а? — господин Уорд вдигна поглед от спагетите, които солеше. — Не е лошо да си част от този бранш в днешно време. Психологията може да е много доходоносно занимание.

Декстър се усмихна леко.

— И аз така разбрах.

— Все повтарям на Дейзи, че трябва да учи нещо по-практично от английска литература — продължи господин Уорд, остави солта и майсторски завъртя няколко спагети с върха на вилицата си. — Финанси, икономика, дори маркетинг — нещо, което може да се използва.

— Хората използват английски, татко — леко смутена възрази Дейзи. Тя погледна Декстър. — Съжалявам, Декс. Понякога татко е малко досаден на тази тема.

— От време на време някой трябва да ти припомня как стоят нещата в живота, скъпа — отвърна господин Уорд. — Парите не растат по дърветата. Трябва да мислиш в перспектива, дори и да не смяташ, че някога ще ти се наложи да се притесняваш за пари.

Декстър се почувства неловко. Думите на господин Уорд много напомняха на леля Пола.

Не, всъщност, не напомнят на леля Пола, каза си Декстър. Поне господин Уорд знае за какво говори — той печели пари. Не ги замъква от хората като леля Пола. Съвсем различно е.

— Е, Декстър — госпожа Уорд се обърна и му се усмихна, явно изгаряше от желание да смени темата. Тя го потупа по ръката. Отрупаната й с диаманти венчална халка леко чукна кокалчетата му. — Не ни каза нищо за родителите си. Какви са те?

— А… — Декстър преглътна с мъка. Нервността го обзе светкавично. Той положи всички усилия отговорите му да имат връзка с историята за адвокатската практика и образованието на измислените му родители.

— О! Тате! — обади се Дейзи. — Съвсем скоро разбрах, че братовчедът на Декстър е банкер. Страхотно, нали?

— Интересно — господин Уорд вдигна вежда и поглед на Декстър. — Как се казва? Може да го познавам.

Декстър преглътна с мъка.

— Всъщност става дума за братовчедка ми — отвърна той и му се прииска никога да не беше измислял тази подробност. — Тя живее в Швейцария. Едва ли се познавате… Казва се Полин Смит.

— Полин Смит? Швейцария? — господин Уорд се за мисли за миг, след това поклати глава. — Не. Нищо не ми говори. Трябва да й кажеш да ми прати един имейл, ако реши да влезе в голямата игра. Мога да я прехвърля в парижкия ни офис или в лондонския, ако предпочита.

— Ще й предам, сър — отвърна Декстър, успокоен, че не е позволил на нещо толкова незначително да му подложи крак. Отсега нататък трябваше да внимава малко повече с измислиците, иначе нещата, които вече беше съчинил, можеха да излязат от контрол.

Остатъкът от вечерта премина гладко. Декстър гледаше как сервитьорът носи сметката и не можеше да повярва, че се е справил. Сякаш току-що беше взел особено тежко контролно по новия си живот и при това бляскаво.

Пред ресторанта четиримата се сгушиха един до друг в студения януарски вятър, за да си кажат довиждане. Родителите на Дейзи вече бяха оставили нещата й в общежитието и мерцедесът им ги чакаше до тротоара, за да ги откара обратно във Вирджиния.