Кати Хапка - Тайна идентичност

Госпожа Уорд погледна над слънчевите си очила и промени положението си в шезлонга си.

— Стига, Джейсън — нежно каза тя, когато синът й излезе над водата и заплува към ръба на басейна. — Не създавай главоболия, чу ли ме? — тя остави списанието, което четеше, седна в шезлонга и се протегна. След това се огледа. — Басейнът е прекрасен, нали?

— Да — съгласи се Декстър.

Басейнът и целият хотел бяха по-хубави и от най-смелите му мечти. Тристайният апартамент, който господин и госпожа Уорд бяха резервирали, беше по-голям от къщата на майка му.

Той трепна при мисълта за майка си. Гласът й беше прозвучал откровено тъжен, когато й се беше обадил, за да й каже, че тази ваканция ще бъде в чужбина по програма за обмен на студенти. Но щом леля му Пола беше разбрала, че това може да бъде от полза за някоя добре платена работа след дипломирането, бързо убеди сестра си, че е нещо много добро за Декстър.

„Иска ми се да не ги лъжех — помисли си Декстър неспокойно. — Като че всичко, което казвам напоследък, е лъжа…“

Въпреки опасенията му, трябваше да признае, че до момента пътуването до Сидни вървеше доста добре. За негова радост, господин и госпожа Уорд бяха настояли да поемат всичките му разноски, включително и скъпия самолетен билет — бизнес класа, не каква да е. От пристигането им в Австралия господин Уорд прекарваше повечето време в работа, а те разглеждаха забележителности, пазаруваха и седяха край басейна. В края на седмицата господин и госпожа Уорд заминаваха за Япония, където господин Уорд имаше работа. Но Дейзи и Джейсън, а следователно и Декстър, решиха да останат в Австралия и да се върнат без тях. Декстър с нетърпение очакваше да прекара тези няколко дни с Дейзи без зоркия надзор на родителите й. Разбира се, оставаше Джейсън…

Декстър отвори содата, която Джейсън му беше хвърлил. Кутията изсъска, пяната изскочи от нея и той бързо грабна кърпата си, за да попие течността. Екземплярът му на „Принцът и просякът“, който лежеше на хавлията, падна на земята.

Госпожа Уорд се наведе и взе книгата. Тя погледна корицата.

— Марк Твен, а? — каза тя. — Харесва ли ти, Декстър?

— Разбира се — отвърна той. — Четохме я през семестъра, но реших да я включа в курсовата си работа, която трябва да предам малко след като се върнем. Затова я взех да я прегледам.

Госпожа Уорд прелисти книгата и кимна.

— И аз съм я чела в колежа — каза тя. — Интересна история. На каква тема е курсовата ти работа?

— Остави го на мира, мамо — обади се Джейсън, преди Декстър да бе успял да отговори. Джейсън беше още в басейна, здравите му загорели ръце лежаха на ръба. — Дексо е дошъл да си почине, не да си говори със старците за колежа.

Госпожа Уорд се засегна леко.

— Никой не те кара да слушаш, Джейсън — смъмри го тя. — Извинявай, ако ти досадих, Декстър.

— Да, престани, Джейс — обади се и Дейзи.

Настъпи миг неловка тишина. Декстър се чувстваше странно виновен, макар да не беше направил нищо нередно. Той се запита дали да не пренебрегне думите на Джейсън и да отговори на въпроса на госпожа Уорд. Но пък, от друга страна, изобщо не беше сигурен дали иска да обсъжда живота на много богатите и много бедните с нея. Като се замисли, „Принцът и просякът“ малко приличаше на неговата собствена история.

Най-сетне госпожа Уорд въздъхна и стана.

— Ще отида да си взема един душ — каза тя. — Баща ви каза, че срещата ще свърши навреме и тази вечер ще вечеря със семейството.

— След малко идваме, мамо — каза Дейзи. Щом госпожа Уорд си тръгна, тя се нахвърли върху брат си. — Не се дръж така с нея — остро каза Дейзи. — Двамата с татко ти платиха екскурзията.

Джейсън сви рамене. Беше обиден.

— По-спокойно, де. Майтапех се и тя го знае.

Дейзи въздъхна, стана и започна да си събира нещата.

— Хайде, Декстър — каза тя. — Омръзна ми да плувам.

Два часа по-късно петимата бяха облечени за вечеря и бяха в много по-добро настроение. Каквито и неприязнени чувства и напрежение да бяха измъчвали семейство Уорд, явно бяха забравени от всички, освен от Декстър. Дейзи, Джейсън и родителите им бъбреха и се шегуваха непринудено, когато влязоха в осветения от свещи ресторант за морска храна на няколко пресечки от хотела им. Незабавно бяха настанени на уединена маса в изискания двор на заведението.

— Е — изведнъж каза господин Уорд и се обърна към Декстър. — Как върви психологията, младежо?

Макар господин Уорд да се държеше извънредно мило, Декстър се смущаваше. Сякаш двамата говореха на различни езици — или поне на различни диалекти. Декстър не можеше точно да каже защо имаше такова чувство, но беше безпомощен и винаги оставаше с усещането, че малко не е в час, когато господин Уорд говори с него.