Кати Хапка - Тайна идентичност

Странно, но тази мисъл му даде кураж.

— Какво искаш? — предизвика той другия Декстър.

— Да ти напомня откъде идваш. Кой си.

— Вече си го спомних — този път гласът на Декстър беше малко по-силен. — Мисля за това всеки Божи ден. Как бих могъл да забравя.

— Забрави за мен!

— Какво? — Декстър сложи ръка на челото си. Тя беше хладна, влажна и трепереше леко. — Какви ги говориш?

— Говоря за теб, Декстър Крос — гласът на другия Декстър прозвуча презрително. — Забрави, че Декстър Стъбс изобщо е съществувал.

— Това беше заради обезводняването… — възрази Декстър.

— Да. И заради обезводняването ли не каза истината на Дейзи? Тя ти вярваше.

— Знам… — прошепна Декстър. Изведнъж гърлото му се стегна, когато си спомни наскърбения поглед в очите на Дейзи, след като най-сетне й каза истината.

— Ти не я заслужаваш и го знаеш.

Декстър нямаше какво да отговори на това. Изведнъж се почувства много уморен.

— Виж, говоря сериозно — уморено каза той. — Какво искаш от мен?

— Искам… — Другият Декстър се спря. — Искам…

Бум !

Декстър подскочи и се обърна. Това изстрел ли беше? Каквото и да беше, дойде откъм плажа. Той напрегнато се взря в тази посока, макар от плажа да го деляха стотина метра гъст храсталак.

— Чу ли? — попита той. — Според теб какво…

Той не довърши изречението, когато, след като се обърна, установи, че двойника му го няма.

— Ей! — извика той. — Чакай!

Фигурата беше ли се появявала изобщо? Изведнъж отговорът на този въпрос доби жизненоважно значение. Много по-голямо от това да се върне на плажа. Декстър се втурна към мястото, на което беше стояла фигурата, и падна на ръце и колене на земята.

„Стъпки — трескаво мислеше той. — Трябва да има стъпки…“

Той се взря в земята, но на бледата лунна светлина не можа да види нищо. Декстър притисна пръсти към леко влажната земя и затърси вдлъбнатини.

„Какво правя — помисли си Декстър. След малко рязко спря трескавото си търсене и седна. — Какво търся изобщо?“

Той се почувства глупаво. Изправи се. Точно тогава чу характерното трошене и пукането на клонки, предизвикани от някого, който бързо се движи през джунглата. Декстър изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и се подготви за завръщането на двойника.

Вместо него обаче от гората изскочи Кейт. Тя носеше широка бяла блуза, която светеше на бледата светлина на звездите и луната.

— О! — възкликна тя явно изненадана, че го вижда. — Декстър, ти ли си? Извинявай, не знаех, че някой…

Гласът й заглъхна и тя бързо извърна очи. Декстър усети как се изчервява. Беше ли научила вече за него? Толкова бързо ли се разнасяха слуховете из лагера?

Той премига, когато разбра, че Кейт подсмърча.

— Добре ли си? — попита той, в миг забравил за проблемите си.

— Да — измънка тя. — Маршал…

— Кой?

— Мъжът в лазарета — гласът на Кейт заглъхна. — Той…

Декстър погледна към плажа. Започна да се досеща.

— О! Изстрелът, който чух… Мъжът от лазарета… Той да не…

Кейт вдигна очи колкото да кимне. Дори на бледата светлина Декстър видя, че по клепките и блестят сълзи.

Не си беше давал сметка, че Кейт познава мъжа по-добре от останалите. Но независимо от това, каквото и да беше станало, я беше разстроило силно.

— Все едно — каза тя, подсмръкна силно и избърса нос с опакото на ръката си. — Трябваше да се махне за малко. Хайде, ще се видим после.

Тя тръгна през поляната към джунглата. За миг Декстър беше готов да я остави да си тръгне. Все пак Кейт изглеждаше една от най-интелигентните и способни жени на острова. С какво можеше да й помогне, особено след като той самият беше толкова объркан.

Въпреки това нещо в него не можа да устои.

— Искаш ли да поговорим за случилото се? — попита той.

Декстър дишаше тежко, когато влезе в охладеното от климатика фоайе. Леки искрички танцуваха в краищата на полезрението му и той разбра, че е дехидратиран — алкохолът, горещата нощ и приливът на адреналин не работеха в негова полза. Но в момента нямаше време да се притеснява за това. Първо, трябваше да намери Дейзи.

„Не мога да я загубя — мислеше си той. Сълзи на отчаяние опариха крайчетата на очите му. — Не мога. Трябва да поговорим. Тя трябва да ме изслуша.“

Първоначалната му пасивност се беше изпарила и сега мислеше само как да убеди Дейзи да му даде втори шанс. Твърде нетърпелив, за да чака асансьора, той заизкачва стъпалата на стълбището по три наведнъж. След няколко минути влетя в апартамента на семейство Уорд.