Клифърд Саймък - Посетителите

— Добре — каза Гарисън. — Ще се заемем с това. Няма да го разгласяваме. Материалът е наш. Ще се погрижим да остане наш. Внимавай. Не поемай никакви рискове. Искаме те тук невредима.

— До скоро — каза Кати.

Гарисън остави телефона, погледна Джей и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че току-що купихме първата желязна секира, която ще замени каменната ни томахавка.

Гарисън изсумтя нещо, после каза по-спокойно:

— Да, спомням си, че говореше за това. Трябваше да го пуснем като материал.

— Все още мога да го напиша.

— Не — рече Гарисън. — По дяволите, не, сега всички ще пишат за това. Сега имаме да пишем за друго. Какво ще стане с автомобилната промишленост, ако посетителите продължат да правят колите си и да ги дават като заплащане за дърветата — достатъчно коли за всички в страната? Какво ще стане с всички хора, които загубят работата си във фабриките в Детройт и в други заводи? Какво ще стане с нефтопреработвателната промишленост, когато никой няма да има нужда от бензин за колата си? Какво ще стане с хората от автосервизите и бензиностанциите? Какво ще стане, когато няма да има нужда да строим повече пътища? Какво ще стане с финансовите компании, които зависят от плащанията за колите? А какво ще стане, когато посетителите, след като направят достатъчно, за да дадат всекиму кола, започнат да правят хладилници, печки и климатични инсталации? Как държавните органи ще регистрират новите коли, безплатните коли? Как ще ги контролират? Как ще ги облагат с данъци? И най-тъпото е, че посетителите не правят всичко това със зъл умисъл. Те не изпитват враждебност към нас. Само благодарност. Ех, да бяха работили заедно с правителството и всичко да бе минало през правителствените канали…

— Най-вероятно — прекъсна го Джей — те дори не разбират, че има правителства. Сигурно нямат идея за политика. Наблюдавали са ни и са открили как най-добре да платят за дърветата. Наблюдавали са хората, а не правителствата. Вероятно не осъзнават какво ни причиняват, защото не знаят нищо за сложната икономическа структура, която сме изградили. Единствената икономическа система, която вероятно им е известна, е обикновената размяна. Ти ми даваш нещо и аз ти давам нещо в замяна. И най-тъпото е, че хората ще се подведат. Щом научат за безплатните коли, щом се доберат до тях, никой, в или извън правителството, няма да посмее да каже и дума срещу посетителите.

— Значи затова се крият — каза Гарисън. — За да могат да правят коли без да им пречат. Крият се, за да не пристигнат тълпи, да ги нападнат и да разграбят колите. Хиляди посетители правят коли. Колко време според теб ще им отнеме да направят достатъчно?

— Не знам — отвърна Джей. — Дори не съм сигурен, че си прав, но предположението ти е логично. Моля се на Господа да са само коли. Сигурно ще можем да се справим с положението, ако правят само коли.

— Дейв — попита президентът, — можем ли да сме абсолютно сигурни, че новините са истина? Всичко звучи толкова фантастично. Почти не мога да повярвам. Искам да кажа… че новите факти не се вписват в контекста.

— Имах известни резерви — отвърна Портър, — когато телеграфните агенции разпространиха първото съобщение. Затова се отнесох към източника. Обадих се в „Трибюн“ в Минеаполис и разговарях с шефа на отдела за вътрешна информация. Казва се Гарисън. Чувствах се малко глупаво, почти сякаш поставях под съмнение честността на вестника. Но усещах, че трябва да го направя. Гарисън се оказа съвсем разбран…

— И съобщенията са верни?

— По принцип, да. Гарисън ми каза, че отначало самият той не могъл да повярва. Не и докато не се приземили двете коли. Каза, че след обаждането на репортерката им седял замаян и си повтарял, че има нещо неверно, че не е разбрал правилно какво му съобщава тя, че трябва да има някаква грешка.

— Но сега вече знае. Сигурен ли е сега?

— Вече знае. Колите са там. Снимал ги е.

— Видя ли снимките?

— Започнали са отпечатването на „Трибюн“ преди по-малко от половин час. Тази история е заварила всички, включително медиите, неподготвени. Може да им отнеме известно време, за да получат снимките от „Трибюн“, и още малко, докато ги пратят. Би трябвало да пристигнат скоро.

— Коли — каза президентът. — Защо коли, за Бога? Защо не нещо наистина фантастично? Защо не диамантени огърлици, каси шампанско или кожени палта?

— Посетителите са добри наблюдатели, сър. Следят ни от дни…

— И са видели много коли. Почти всички имат коли. Онези, които нямат, искат да имат. Онези, които имат стар автомобил, искат нов. Стари коли. Очукани коли. Износени коли. Катастрофи по пътищата. Загинали хора и смачкани автомобили. Посетителите са видели всичко това. Затова ни дават коли, които никога не могат да се износят, никога не могат да катастрофират, защото завиват, когато има опасност от сблъсък. Няма нужда от поддържане, от ремонти, от боядисване…