Клифърд Саймък - Посетителите

— Не мисля, че трябва да се тревожим особено за подобни неща — каза Хамънд.

— Емоциите започват да кипят — отвърна му Портър, — макар че голяма част от тях са все още под повърхността. Надявам се да не изкипят. Всевъзможни смесени емоции. Латентни страхове, които лесно могат да се събудят. Религиозни емоции, които могат да излязат извън контрол. На ръба сме на нещо, което може да доведе до кървави улични сблъсъци. Стига само група хулигани да се натъпчат с глупостите за края на хилядолетието…

— Преувеличаваш — каза Хамънд.

— Надявам се да е така — отвърна Портър.

— Не ми харесва това чакане — каза Съливан. — Мисля, че трябва да предприемем някакви позитивни действия. Поне да покажем на хората, че правим нещо.

— Свикахме Националната гвардия — рече президентът. — Провеждаме полеви проучвания.

— Това са пасивни действия — каза Съливан.

— Проблемът е — рече президентът, — че каквото и да направим, сигурно ще е грешка.

Доктор Албърт Бар каза на Джери Конклин:

— Госпожица Фостър ми се обади и ми каза, ме искате да разговаряте с мен, но не се конкретизира. Намекна, че е свързано с посетителите. — После се обърна към Кати: — Уверихте ме, че това не е интервю за вашия вестник.

— Не е интервю — отвърна Кати, — и не се конкретизирах, защото мисля, че Джери трябва да ви разкаже какво се е случило.

— Тревожа се за това — започна Джери, — откакто се случи.

— Моля, разкажете ми какво се е случило — каза Бар. — Започнете отначало.

Той се облегна на стола си и загледа насмешливо гостите си. Имаше пясъчноруса коса, беше много по-млад, отколкото бе очаквала Кати, и имаше фигура на борец. През отворения прозорец на кабинета долитаха звуците на късния следобед в университетското градче: пискливият смях на момиче, подвикванията на студентите, дълбокото буботене на запален автомобил и свистенето на гуми по настилката. Спускащото се на запад слънце изпъстряше прозорците със златни точици светлина през брезата, нашарена с ярки есенни цветове.

— Може би сте прочели за колата, която бе смачкана при приземяването на първия посетител в Лоун Пайн — каза Джери.

— Да не би да е била вашата? — попита Бар.

— Да. Беше. Бях паркирал в края на моста, за да половя риба. Бяха ми казали, че във вира под моста има големи дъгови пъстърви.

Бар не го прекъсваше, макар че на два пъти сякаш понечи да зададе някакъв въпрос. Но не го направи.

Когато Джери свърши, екзобиологът каза:

— Има някои неща, които искам да обсъдя с вас, но първо ми кажете защо дойдохте при мен? Какво искате от мен?

— По две причини — отвърна Джери. — Онази работа с дома. Посетителят си мислеше за дом или накара мен да мисля за това. Премислял съм го непрекъснато и ми се струва безсмислено. Убеден съм, че той предизвика у мен мисълта за дом. В подобна ситуация не бих си помислил за това. А мисълта бе наистина доста силна — не само кратко впечатление, а нещо твърде продължително. Сякаш посетителят или каквото и да бе в него искаше да си мисля за дом и ме принуждаваше да го правя.

— Искате да кажете, че е използвал телепатия?

— Не знам какво е използвал. Ако под телепатия разбирате, че е разговарял или че се е опитвал да разговаря с мен, не, нямаше такова нещо. Опитах се да разговарям с него, което може би беше глупаво, но при тогавашните обстоятелства смятам, че е станало съвсем естествено. Бях там, впримчен на място, което не разбирах, и търсех информация, каквато и да било информация, която да ми помогне да си обясня какво става. Затова се опитах да разговарям с него, да установя някакъв контакт, да потърся някои отговори. Навярно отлично съм осъзнавал невъзможността за такъв контакт, но…

— Смятате ли, че по някакъв начин притежавате телепатични способности?

— Не. Поне не знам за такива. Всъщност никога не съм си мислил по въпроса. Бих казал, че не съм телепат.

— И все пак той е разговарял с вас. Или сте си помислили, че разговаря с вас.

— Не съм казвал това, доктор Бар — възрази Джери. — Изобщо не съм си мислил, че посетителят разговаря с мен. Нямаше съзнателно общуване, в ума ми не се оформяха никакви думи, образи, изобщо нищо. Изпитвах единствено това усещане за дом, това всепоглъщащо чувство за дом.

— Убеден ли сте, че усещането е идвало от създанието?

— Откъде другаде би могло да идва? Убеден съм, че мисълта за дом не би могла да възникне независимо в мен. Нямаше причина за това. Имаше много други по-важни неща, за които трябваше да мисля.