Айзък Азимов - Мечтите са нещо лично (Фантастични новели)

— Но… — започна XX-3.

— Правителството ни с радост ще приеме представители от Ганимед, ако нашите благородни братя — хората, решат да изпратят.

Една от щипките се протегна към роботите и изненаданият XX-3 я пое. XX-1 и XX-2 поеха други две подадени щипки.

Юпитерианецът тържествено каза:

— Да бъде вечен мир между Юпитер и Ганимед!

Космическият кораб, надупчен на решето, излезе отново в Космоса. Налягането и температурата пак бяха нулеви, а роботите гледаха огромното, но смаляващо се кълбо — Юпитер.

— Определено бяха искрени — каза XX-2. — Това, че се обърнаха на сто и осемдесет градуса е хубаво, но нищо не разбирам.

XX-1 забеляза:

— Според мен юпитерианците се опомниха навреме и разбраха, че самото намерение да навредят на хората е голямо зло. Така че, те се държаха съвсем естествено.

XX-3 въздъхна и каза:

— Слушайте, цялата работа е в психологията. У тези юпитерианци чувството за превъзходство е невероятно развито, и след като не успяха да ни унищожат, искаха да си запазят поне престижа. Цялата им показност, обясненията — това беше едно самохвалство за да ни поразят и да ни накарат да треперим пред могъществото им.

— Това го разбирам — прекъсна го XX-2 — но…

— Но всичко се обърна против тях — продължи XX-3. — Те се убедиха, че сме по-силни. Не се давим, не ядем, не спим, разтопеният метал не ни вреди. Дори за някои организми самото ни присъствие е гибелно. Последният им коз беше силовото поле. И когато разбраха, че на нас то не ни трябва и че можем да живеем във вакуум при абсолютната нула, тяхната воля беше прекършена. — XX-3 помълча и добави мъдро. — А веднъж сломена волята, комплексът за превъзходство изчезва завинаги.

Другите роботи се замислиха, а после XX-2 каза:

— Въпреки всичко, това не е убедително. Тях какво ги интересува на какво сме способни ние? Ние сме само роботи. Не с нас щяха да воюват.

— Там е работата, Втори — спокойно каза XX-3. — Чак сега ми дойде наум. Знаете ли, че без умисъл, заради нашата собствена несъобразителност, ние така и не им казахме, че сме просто едни роботи?

— Не са ни питали — каза XX-1.

— Правилно, не са. Затова си мислеха, че сме хора. И че всички хора са като нас!

Той погледна още един път към Юпитер и замислено добави:

— Не се учудвам, че не посмяха да воюват.

Последният въпрос беше зададен за първи път почти на шега на 21 май 2061 година — във времето, когато човечеството правеше началните си стъпки към светлината. Въпросът се появи като резултат на петдоларов бас, последвал няколкото уискита със сода. Всичко се случи така:

Александър Адел и Бертрам Лупов бяха двама верни служители на Мултивак. По-добре от всеки друг човек те знаеха какво се крие зад студеното, цъкащо и пробляскващо, няколко мили дълго лице на този гигантски компютър. Те имаха поне малка представа за главното предназначение на релетата и веригите, докато всеки останал би се побъркал от всичко това.

Мултивак беше самонастройващ и самокоригиращ се компютър. Това се налагаше, защото никой човек не би могъл да го настрои и коригира достатъчно бързо или достатъчно точно. Ето защо Адел и Лупов обслужват гиганта само повърхностно — нещо, което всеки човек би могъл да върши. Те подаваха данни, сверяваха въпросите според нуждите му и транслираха отговорите, които той издаваше. Със сигурност те, както и всички като тях, имаха право да поемат от славата на Мултивак. За няколко десетилетия Мултивак беше помогнал да се проектират корабите и беше начертал траекториите, които позволиха на човека да достигне Луната, Марс и Венера, но вследствие на това се разбра, че земните ресурси не са достатъчни за корабите. Твърде много енергия беше нужна за дългите пътувания. Земята употреби въглищата и урана си, при това с нарастваща ефективност, но все пак двата материала имаха край.

Постепенно Мултивак научи достатъчно, за да отговори на най-задълбочените въпроси максимално изчерпателно и така на 14 май 2061 година всичко онова, което беше само теория, се превърна в реалност.

Енергията на Слънцето беше уловена, преобразувана и използвана в междупланетарен мащаб. На цялата Земя изключиха от употреба изгарянето на въглищата, деленето на урана и се обърнаха към нещо, което включваше всичко това в една малка станция, една миля в диаметър, обикаляща около Земята на половината разстояние до Луната Цялата Земя беше захранена с невидимите лъчи на слънчевата енергия. Една седмица не бе достатъчна, за да затъмни славата изсипала се върху работещите с Мултивак. Накрая Адел и Лупов решиха да се спасят от нея и да се срещнат на спокойствие, където никой не би и помислил да ги потърси: в пустите подземни стаи, където едва се показваха части от могъщото тяло на Мултивак. Необслужван, бездействащ подреждайки данни с мързеливо щракане, Мултивак също се беше възползвал от ваканцията и момчетата одобряваха това. Те нямаха намерение да го безпокоят.