Айзък Азимов - Мечтите са нещо лично (Фантастични новели)

Със себе си бяха донесли бутилка и единственото им желание в момента беше да починат в собствената си компания.

— Смайващо е само като си го помислиш — каза Адел като отпиваше от чашата си. Бледото му лице беше прорязано от бръчки на умора. Гледайки ледените кубчета, които мързеливо плуваха в течността, продължи. — Цялата енергия, която някога ще ни потрябва, и то безплатно. Достатъчно енергия, за да разтопим Земята на големи капки пречистено желязо и пак да не почувстваме липса на енергия. Цялата енергия, която ще ни трябва завинаги, завинаги, завинаги…

Лупов наклони главата си встрани. Той беше свикнал да прави това, когато се обявяваше против нещо, и го направи сега отчасти, защото трябваше да носи леда и чашите.

— Не вечно — каза той.

— О, по дяволите, почти вечно тогава. Докато слънцето не се изтощи, Берт.

— Това не е вечно.

— Добре тогава. Милиарди и милиарди години. Двайсет милиарда, може би. Доволен ли си?

Лупов прокара пръсти през оредялата си коса, колкото да се увери, че е останало нещо, после внимателно сръбна от питието си.

— Двайсет милиарда години не означават вечност.

— Добре де, това ще означава край за нас, нали?

— Така щеше да е с въглищата и урана.

— Е добре, но сега ние можем да прикачим всеки кораб към Слънчевата Станция и той може да отиде до Плутон и обратно милион пъти, без да се грижим въобще за горивото му. Не можеш да направиш това с въглища и уран. Попитай Мултивак, ако не ми вярваш.

— Няма защо да го питам. Знам това.

— Тогава спри да омаловажаваш това, което Мултивак направи за нас — каза Адел разгорещено. — Той свърши всичко идеално.

— Кой казва, че не е? Това, което казах аз е, че Слънцето не е вечно. Това е всичко. Ще бъдем осигурени за двайсет милиарда години, а после? — Лупов посочи с леко разтреперан пръст към Адел. — Само не ми казвай, че ще се включим към друго слънце.

За миг настъпи тишина. Адел поднесе чашата към устните си, а очите на Лупов бавно се затвориха. Те мълчаха.

Изведнъж очите на Лупов лумнаха.

— Мислиш, че ще се включим към друго слънце, когато нашето угасне, нали?

— Не мисля.

— Положително си мислиш. Слаб си в логиката, това е проблемът при тебе.

— Знам това — каза Адел. — Не викай! Когато слънцето угасне, другите звезди ще го последват.

— Друг път ще… — измънка Лупов. — Всички те са се образували в началото при голямата космическа експлозия или каквото и да е там и всичко това ще свърши в един момент, когато звездите се изчерпят. Някои по-бързо, други по-бавно. Гигантите няма да живеят стотици милиони години, по дяволите! Слънцето ще изтрае двайсет милиарда години, а джуджетата може би сто милиарда в най-добрия случай. Ала само след трилион години всичко ще потъне в мрак. Ентропията ще се увеличи до максимум и това е всичко.

— Знам всичко за ентропията — възпротиви се Адел.

— Не знаеш.

— Знам повече от тебе.

— Тогава значи знаеш, че всичко се изтощава някой ден.

— Добре, де, кой твърди противното?

— Ти го твърдиш, глупако! Ти каза, че имаме цялата енергия, от която се нуждаем, завинаги. Ти каза „завинаги“.

На свой ред Адел се обяви против.

— Може би някога ще успеем да оправим нещата.

— Никога.

— Защо пък не? Някой ден.

— Никога.

— Питай Мултивак.

— Ти го питай. Хайде на бас. Пет долара, че не може да стане.

Адел беше достатъчно пиян, за да опита, и достатъчно трезвен, за да набере необходимите символи и операции, които превърнаха фразата във въпрос, горе-долу със следния вид:

„ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЧОВЕЧЕСТВОТО НЯКОГА ДА ВЪЗСТАНОВИ СЛЪНЦЕТО В ПЪЛНАТА МУ СИЛА, ДОРИ СЛЕД КАТО Е УМРЯЛО ОТ СТАРОСТ?“

Или още по-просто:

„КАК ПЪЛНАТА СУМА НА ЕНТРОПИЯТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ НАМАЛЕНА ДО МИНИМУМ?“

Мултивак замлъкна. Бавното премигване на лампите спря, далечният шум от превключващи релета изчезна. И тогава, когато ужасените техници почувстваха, че не могат вече да сдържат дъха си, телетайпът оживя внезапно, изхвърляйки отговора на Мултивак.

На хартията имаше отпечатани пет думи:

НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

— Край на баса — прошепна Лупов. Двамата бързо си тръгнаха.

На следващата сутрин с натежали глави и уста сякаш натъпкани с памук, забравиха за инцидента.

Джерод, Джеродин и Джеродет I и II наблюдаваха през визуализатора звездната картина, която се променяше след преминаването през хиперпространството. Изведнъж купищата звезди се отдръпнаха, давайки път на един блестящ мраморен диск, който се настани в центъра.