Любен Дилов - Атомният човек

Бентам се засмя:

— Понеже няма дяволи, вероятно някоя по-малко нечиста сила. Но това не е интересно. Интересното е защо ти ме мразиш.

— Първо, защото ме съживи — отвърна Джими е вледеняваща успокоеност, — второ, защото ми попречи сега да свърша една работа, която отдавна трябваше да свърша, и трето… — той се позапъна — и трето, защото си ти.

Да, това трето нещо, той като че ли най-много ненавиждаше у своя приятел. Тази непоколебима твърдост, тази безмилостна способност да се смее над всичко, тази непоклатима господарственост на човека, който дружи със земята и ежедневно я побеждава.

— Разбра ли?

— Разбрах.

Замълчаха отново. След малко Джими попита:

— За какво си дошел в Нюйорк?

— По нареждане на академията. Трябва им ръководител на геофизическа група за новата планета и по някакво недоразумение са решили, че аз съм най-способният. Както виждаш, скоро ще се отървеш окончателно от мене.

— За първата експедиция ли?

— За първата.

Джими разтърка с две ръце лицето си, както правеше понякога, когато се мъчеше бързо да съобрази нещо.

— Ще ме вземеш със себе си.

— Ти си полудял, мойто момче! Имаш ли представа какво искаш? Пък и това не зависи от мен.

— Тогава ще се самоубия.

Бентам го погледна без изненада, задържа погледа си дълго и преценката в него лъщеше като студеното острие на внимателно режещ нож.

— Добре. Ще се опитам да те вредя. Но ти пак помисли! Хубаво си помисли! Спомни си експедицията на Светозар! Ако въобще се върнем, то ще бъде след петнадесет-двадесет години…

Атомният човек не издържа стоманената обтегнатост на този разговор, пречупи се, изхлипа:

— Все ми е едно! Не мога повече, Еди!

— Да, разбрах. Затова ти казах, че ще се опитам.

Нямаше съчувствие, нямаше жал в гласа му и Джими не можа да се размекне. Имаше онова спокойствие и разбиране, на което той неведнъж беше се опирал. Джими вдигна очи към него и за сетен път почувствува, че човекът, когото мразеше, когото ненавиждаше, по едно странно стечение на обстоятелствата, беше може би единственият, който е в състояние не само да го разбере, но и без унизително съжаление да му предложи някаква опора.

Късно вечерта Едуард Бентам намина, за да му съобщи, че въпросът с неговото заминаване е уреден. Той не каза, че през целия следобед беше се занимавал само с това, че то беше му коствувало многочасови преговори с академии и педагогически комисии, че накрая въпросът бе отнесен чак до върховния планетарен съвет. Трудността се състоеше в ограничения брой на експедицията, която не биваше да се лишава дори и от един само специалист за сметката на човек без необходима специалност. А от общи работници експедицията нямаше нужда. Машините и уредите заместваха общите работници. При това експедицията се състоеше все от стари, опитни изследователски вълци, калени в суровите условия на много борби с природата и свикнали да вършат всичко сами. Бентам едва склони един от младшите членове на своята бригада да се откаже в полза на Джими. Това беше твърде голяма жертва, която той изискваше от него, лишавайки го от щастието да бъде между първите посетители на Терра секунда, ала момъкът излезе разбран и успя да се трогне от злочестата съдба на своя далечен предшественик.

Всички тези неща геофизикът не каза на Джими, а само го попита:

— Доволен ли си?

— Не знам — отвърна Джими, който съзнаваше вината си пред него. — Предполагам, че там ще се намери някаква работа и за мен, а това е вече друго. Да, Еди! — въздъхна той. — Оказах се съвсем непригоден за вашия живот. Там, сред диваците, може би ще бъда и аз полезен с нещо. Сред диваци нашего брата винаги се е чувствувал по-добре.

Тъжната самокритика на Атомния човек смекчи охлаждането, настъпило между тях след вчерашния разговор. Бентам се усмихна сдържано:

— Ами, ако няма диваци? Не е сигурно!

— Не може да няма. Не ми се иска да вярвам, че аз съм единственият дивак във вселената. Ти сърдиш ли ми се още, Еди?

— Не. Напротив! Аз съм поласкан, че мразиш мен повече от другите ми днешни събратя.

Джими не разбра отговора, но той мислеше за друго. Ръката му се протегна и геофизикът я пое. В това ръкостискане имаше благодарност, имаше доверие, имаше и едно твърдо приятелско обещание.

— Значи, готвѝ се! След два дни заминаваме за Тибет. Там е централната подготвителна база за космически полети. Ще ни обучават, екипират…

— Какво трябва да направя?

— Всъщност нищо. Дрехи ще ни дадат там, специални. Излишен товар не бива да се взима. Ръчен багаж, ако имаш някакъв.