Любен Дилов - Атомният човек

— Марина — прекъсна я Джими със скръбна тревога в гласа си. — Наистина ли смяташ да заминеш там?

— Да, разбира се. И никой не може да ме спре. А баща ми за втората експедиция сигурно ще отстъпи.

— Марина — поде отново Джими. — А не мислиш ли, че тук ще има хора, които могат много да скърбят за тебе?

— Ах! — махна девойката с ръка. — Нашите са свикнали да не ме виждат дълго време.

— Не говоря за тях. Има хора, които не са свикнали на това и искат нито ден да не липсваш пред очите им.

Девойката го погледна озадачено, после изведнъж плесна с ръце:

— Ще ти бъде ли мъчно за мен, Джими?

— Нима не знаеш?

— Много ли?

— Много — каза горещо Джими. — Много. Тези два дни щях да полудея. Ти стана вече за мене всичко и не мога нито минутка без теб.

Марина вдигна към него искрящи от възторг очи.

— Обичаш ли ме, приятелю?

— Да.

Девойката скочи от стола и скръсти в буен порив ръце на гърдите си.

— Наистина ли? Ама така, истински? Дълбоко? Сигурно е много хубаво? Щастлив ли си? Та това трябва да е най-голямото щастие!

Слисан, Джими я гледаше като ударен с чук по главата.

— Марина, подиграваш ли се? Как мога да бъда щастлив, когато ти не си моя и едва ли някога ще станеш? А нали за да бъда щастлив, трябва да бъдеш само моя?

— Как само твоя? Аз съм ничия. Всеки човек принадлежи само на себе си и на обществото — влезе тя в забравената си роля на учител.

— Искам да кажа… — заекна Джими. — Да станеш… Ако искаш, разбира се, тоест, ако ме обичаш… да се омъжиш за мен…

— Но това няма да те направи по-щастлив! — Марина стана изведнъж много сериозна и тъжна. — Предчувствувах това. На мен, знаеш ли, много мъже ми казват, че ме обичат. Ах, как се радвам, когато ми кажат това! После винаги ми става мъчно. Аз никога не съм обичала. А така ми се иска да заобичам някого истински, с цялата си душа. Веднъж помислих, че обичам един. Тая балканска мечка Дино. А то беше, защото ми харесва, когато… Е, харесва ми, когато той, такъв грамаден и силен, се стеснява пред мен и става кротък като котенце. Но това не е истинско, нали? Това трябва да е суета някаква…

— Не те разбирам, Марина! — прекъсна я с горестно нетърпение Джими. — Държиш се като разглезено дете. Там, на морското дъно, ти не се държеше така. Спомняш ли си, там също ти казах, че те обичам?

Тя повдигна отново големите си тъмни очи и Джими с недоумение съзря в тях искрена скръб.

— Аз се държах тогава лошо. И други бяха ми казвали, че се държа като дете, когато ми разкриват любовта си. Бях решила тогава да се променя, но…

— Но кажи най-сетне! — настоя почти грубо той. — Не ме ли харесваш поне малко? Няма ли у теб поне капка чувство към мен? Вече толкова време сме заедно.

— Харесвам те, разбира се. Ти още тогава ми хареса. Не приличаш на другите ми приятели. Даже си по-интересен от тях. А аз обичам интересните мъже.

Джими изтръпна. С една болезнена отмалялост на душата той съзна, че такива въпроси не подлежат на обсъждане. Стана от мястото си, изпъна се и сдържано се поклони.

— Благодаря ти за комплимента и ми позволи да си отида!

— Чакай! — приближи до него Марина. — Сърдиш ли ми се?

— Не ти се сърдя.

— Сърдиш се. Виждам, че се сърдиш. Но кажи ми, приятелю, нали аз не мога да се омъжа за теб, щом не те обичам истински?

Джими не отговори.

— Искаш да си отидеш от мен? Не разбирам защо. Та нашето приятелство ще стане още по-хубаво, щом ти ме обичаш!

— Трябва да се разделим! — каза решително Джими. — Ти не разбираш само това, а аз, Марина, въобще не можах да разбера досега що за човек си. Оттук иде нещастието. Благодаря ти за хубавите приятелски чувства, но на мен отдавна ми е омръзнало да бъда само един интересен човек. Нямам сили повече за това. Сбогом!

Марина не направи втори опит да го задържи. Тя го изпрати с някаква скръбна тържественост, върна се в стаята си и заплака. И плачеше може би не толкова за Джими, колкото за това, че и други нейни приятели си бяха отишли по същия начин, че не можеше да проумее това жестоко противоречие между приятелството и любовта.

Атомният човек си отиде с достойнство, на каквото никога преди не би бил способен. То идеше от тази пълна и окончателна уясненост, която изведнъж го обзе през време на разговора. Сега той като никога ясно съзнаваше невъзможността да продължава да живее сред тези хора, осезаемо чувствуваше безплодието на всичките си досегашни и по-нататъшни опити. И как беше му хрумнало въобще да се надява на още нещо, да мисли, че е възможно за него тук щастие? Марина е може би едно изключение? Все едно! И другите жени биха му отговорили по същия начин, защото и те не биха могли да обичат него, човека отпреди двеста години. А Марина е дори вероятно по-добра от тях. Но и тя е само дете на своето време. Нейното добро и безгрижно сърце е също така неразбираемо за него, както всичко, от което се изгражда този чужд свят.