Любен Дилов - Атомният човек

Унесен в мислите си, той бързаше по тротоара с една лекота, каквато изпитва човек, когато е свършил някоя тежка и неприятна задача. Облекчението, което усещаше в себе си, го учуди. Да, навярно болката щеше да дойде по-късно. Но всъщност закъде бързаше? Джими се сети изведнъж, че бърза за в къщи, за уискито, а него го няма вече. Какво да прави?

Да се самоубие! Това решение блесна внезапно в съзнанието му спокойно и безстрашно, както блясва ненадейно в падналата тъмнина студеният надпис на светлинна реклама.

Странно! Тази мисъл не беше му идвала досега в главата. А тя беше така проста, така логична и закономерна като резултата на обикновен аритметически сбор. Преди той много се боеше от смъртта, а сега я видя в нейните естествени, невдъхващи страх одежди. Всички негови близки отдавна са мъртви. Те бяха се страхували от смъртта и бяха съжалявали, защото им се искаше още да живеят и да живеят с това, което иде след тях. Джими научи какъв е животът след тях и съвсем естествено е да се върне сега при близките си. Да! Това не биваше да се отлага! Не биваше да се отлага повече! Час по-скоро трябва да свърши тази работа!

Той веднага и енергично се зае да съобразява по какъв начин да се самоубие. Оръжия — нямаше. Отрова? Откъде да я вземе? Оставаше Хъдзон, старата добра Хъдзон, която бе приютявала в хладните си води не един нещастник. Къде беше тя?

Джими спря и се огледа за посоката. Спомни си, че бе дошел с кола, а сега колата я нямаше. Беше я забравил пред Маринини. Нищо! За какво му е колата? За какво му е кола на човек, който е решил да се самоубива?

Изведнъж спокойствието, с което разсъждаваше, му се стори подозрително. Защо е това спокойствие? Преди го беше страх, а сега е спокоен. Така ли се самоубива човек? Той усети, че го обзема страх. Не от смъртта, а от това безумно спокойствие, с което мислеше за нея. Не идеше ли то от някаква скрита увереност, че няма да се самоубие, че животът му няма да свърши дотук? Но как и кога се самоубива човек? Нима няма да се самоубиеш, Джими Кук? Този въпрос беше изпълнен с плахо самопрезрение. Нима си страхливец? Толкова ли си жалък и нищожен, че не можеш да намериш дори сили да извършиш това, което ти налагат всички доводи на ума?

Джими забеляза, че след спирането си неволно бе тръгнал в обратна посока. Ето, там на междинния тротоар за гариране, се синееше неговата кола. Видът на автомобила го накара да настръхне, изпълни го с трепетите на едно ужасяващо нетърпение. Бързо! Бързо! Това може да се свърши и от прозореца. И по-леко ще бъде. За Хъдзон трябва да чака вечерта, а и можеше да плува!

Той скочи в колата и със същата скорост, с която беше дошел, се понесе обратно към дома…

Скоростният подемник, в който обикновено Джими не обичаше да се качва, сега за няколко секунди го издигна на седемнадесетия етаж. Той се втурна към вратата на своя апартамент, блъсна я, блъсна вратата на кабинета и се закова втрещен на прага му. На дивана до библиотеката се беше изтегнал Едуард Бентам.

Геофизикът се изправи ухилен насреща му, но като видя изпълнения с внезапно бликнала убийствена омраза поглед на Атомния човек, отпусна изненадано ръце. Двамата стояха един миг така, мълчаливо, впили очи в очи, после Джими усети как цялото му тяло постепенно омекна и той се повлече с бавни, разлюлени крачки и наведена глава към близкото кресло.

Съдба ли беше това? Кой му изпречваше постоянно този злокобен човек?

— Какво ти е, приятелю? — наведе се загрижено неочакваният гост.

— Мълчи! — изсъска Джими. — Аз те мразя, Бентам!

— Това разбрах — усмихна се геофизикът. — Но какво се е случило?

— Върви си! Иначе ще те убия!

— Ти знаеш, че няма да си отида. Хайде успокой се!

Бентам седна, скръсти ръце и отправи към лицето на Атомния човек своя твърд и спокоен поглед. Джими дълго не вдигна глава, но усещаше този поглед върху себе си и в душата му се разля същата слабост, която беше парализирала мускулите му.

— Как си влязъл? — попита той.

— На седемнадесетия етаж трудно се влиза през прозореца. Беше отключено.

— Остави шегите! Дотегнаха ми! — Джими с яд си спомни, че действително не беше заключил. Напоследък той старателно заключваше заради диаманта всички врати на новото си жилище въпреки уверенията на Дино, че няма кой да му го открадне, а сега в бързината беше забравил. Той искаше още веднъж да предупреди Бентам да си отиде, но чувствуваше вече, че дори и да остане сам, не ще му стигнат силите да се покачи на прозореца. — Кой дявол те домъкна тук?