Джордж Мартин - Бягащият ловец

Гриего клатеше глава.

— Пак същото, а? Този път . Точно като всеки път, когато излизаш навън. — Ухили се широко. — Знаеш ли колко пъти съм те чувал да го казваш?

— Аха. Този път е различно, както винаги.

— Върви с Бога тогава — каза Гриего и усмивката му помръкна. — Всички са се разшавали. Мъчат се да си довършат нещата. Чужденците хванаха всички по гащи, като дойдоха толкова рано. Странно обаче. Не виждам много хора да тръгват навън точно сега. Общо взето всички май се връщат за корабите — освен теб.

Рамон се изхили, но усети как неизменният страх стегна гърдите му още малко.

— Мислиш, че дават пет пари за някакъв си рудотърсач като мен? Какво ще има за мен, ако остана?

— Не казах, че трябва — отвърна Гриего. — Казах само, че не виждам много хора да излизат навън точно сега.

„Изглеждам подозрително — помисли Рамон. — Изглеждам все едно, че бягам от нещо. Ще каже на полицията и тогава съм прецакан“. Стисна бутилката толкова здраво, че пръстите го заболяха.

— Заради Елена е — подхвърли Рамон с надеждата, че полуистината ще прозвучи достатъчно убедително.

— Аха — измърмори Гриего и кимна разбиращо. — Помислих си, че може да е нещо такова.

— Пак ме изрита. — Опита се да прозвучи гузно въпреки облекчението, което го обзе. — Скарахме се заради парада. Попрекалих малко, това е.

— Знае ли, че излизаш навън?

— Не мисля, че й пука.

— В момента — сигурно. Но ти ще излетиш, а тя след три седмици ще реши, че всичко е простено. Ще вземе да дойде тук и ще ми разбишка мястото.

Рамон се изсмя — помнеше случая, за който говореше Гриего. Грешеше обаче. Онова не беше за помиряване. Елена си беше внушила, че Рамон е взел жена със себе си, когато замина на теренно проучване. Не беше спряла да кипи и да беснее, докато не беше разбрала, че момичето, с което беше свързана параноята й, си е в града и се е забъркало с един от магистратите, и дори тогава май все още продължаваше да кипи. Наложи му се да похарчи почти половината от парите, които бе спечелил от проучването, само за да черпи с бира и каафа киит всичките си бизнес контакти, които тя беше отблъснала.

Гриего не се засмя с него. Вместо това каза:

— Знаеш, че е луда, нали?

— Доста подивява понякога — отвърна с непривична полуусмивка Рамон.

— Не, познавам диви момичета аз. Елена си е направо луда . Знам, че харесваш онова момиче, долу при станцията. Как й беше името?

— Лиана ли? — попита с неверие Рамон.

— Същата, да. Живее в северния край. Имаше нещо с нея, нали?

Рамон си спомни онова време, когато беше по-млад, новак в колонията. Да, имало беше една жена с кожа като кафе с мляко и със смях, който правеше човек щастлив само да го слуша. Може би дори си беше мечтал за нея няколко пъти след това. Но онова бе донесло своето късче ад със себе си. Почеса белега, прорязал корема му. Гриего го изгледа учудено и Рамон се изсмя неловко.

— Тя е… Не. Не е такава. Нищо не може да има между жена като нея и такъв като мен. И да не си посмял да кажеш на Елена нещо друго.

Гриего махна с бутилката в ръка да го успокои, че ще пази дискретност. Рамон удари още една здрава глътка. Гъстата бира започваше да го хваща. Зачуди се колко ли спирт има в нея.

— Лиана е добра жена — каза той. — Елена обаче е като мен. Разбираме се един друг, знаеш ли? — Гласът му се изпълни с внезапна горчивина, която го изненада. — Един за друг сме.

— Щом казваш — подхвърли Гриего, а фургонът иззвъня в знак, че автотестът е приключил. Рамон се изправи и тръгна след Гриего към плуващите във въздуха данни от резултатите. Енергия и вариране, проверени на всяко ниво, съвсем малко под оптималното в най-високия обхват. Гриего посочи спада с кривия си показалец.

— Това е малко странно. Май трябва да погледнем още веднъж…

— Кабелът е — прекъсна го Рамон. — Солени плъхове проядоха стария. Трябваше да взема златен за замяна. Не можех да си позволя въглеродна верига.

— Аха. — Гриего цъкна с език в нещо средно между съчувствие и укор. — Да, би трябвало да свърши работа. Много са гадни тия плъхове. Това му е лошото като подплашим всички хищници, нали? Накрая излиза, че сме опазили всички гадини, дето са си яли, като солените плъхове и плескуните, и те плъзнат навсякъде.

— Ще изтърпя някой плъх повече, стига да не трябва да се притеснявам, че на улицата има чупакабра и червеняци всеки път, щом изляза да пикая — каза Рамон. — Освен това, ако нямахме гадини, как щяхме да разберем, че сме направили истински град, а?