Джордж Мартин - Бягащият ловец

Целият лош късмет, който преследваше хората през годината, уж трябваше да изгори с Тъжния дядка, но докато гледаше бавните гърчове на великана в пламъците и дълбоките му, електронно подсилени стонове отекваха от стените на Двореца на губернаторите, Рамон имаше мрачното предчувствие, че всъщност изгаря късметът му, че оттук нататък го чакат само мизерия и нещастия.

И един хвърлен крадешком поглед към Елена — която седеше смълчана, стиснала уста, с белите бръчици на яда в ъгълчетата, откакто я беше отрязал — се оказа достатъчен, за да му подскаже, че това предчувствие е на път скоро да се сбъдне.

Беше се канил да не се връща навън още месец. Но колкото и страстно да се бяха чукали предната нощ, след една от най-яростните им свади, и да разкъсваха телата си като полудели, сега беше решил да се разкара, преди да се е събудила. Ако изчакаше, щяха само да стигнат до поредния бой и тя бездруго щеше да го изрита навън; предната нощ й беше замахнал с бутилка и тя щеше да побеснее от това, щом изтрезнееше. Все пак, ако не беше убийството при „Ел Рей“, можеше да се опита да поостане в града. Елена сигурно щеше да се успокои след ден-два или поне толкова, че да могат да си говорят, без да крещят, но разнеслата се новина за смъртта на европеанеца и за гнева на губернатора го караше да изпитва клаустрофобия в Диеготаун.

Когато тръгна към станцията на снабдителя, за да купи провизии и водни филтри, имаше усещането, че го следят. Колко души беше имало в онази тълпа? Колко от тях щяха да го познаят по външност — или по име? Снабдителят нямаше всичко в списъка на Рамон, но той все пак купи най-необходимите неща и след това излетя с фургона до склада за скрап на Мануел Гриего в Нуево Жанейро. Фургонът имаше нужда от доста ремонт, преди да може да поеме към дивия свят, и Рамон искаше Гриего да го направи веднага.

Дворът на Гриего беше в края на града. Изкорубените скелети на стари фургони, летящи платформи и едноместни совалки осейваха няколкото акра земя. Хангарът беше наполовина задръстен с боклук, наполовина празен. От мертеците висяха енергийни батерии със зловещото сияние, типично като че ли за цялата технология на туру. Ядрен генератор с големината на малък апартамент беше заел едната стена и си бръмчеше тихо. Складови артикули, струпани от пода до тавана; резервоари с редки газове и недиференцирана нанокаша, стари гуми и мазни зъбни предавки. Половината неща в магазина щяха да струват повече от едногодишна заплата само за да ги използваш; половината едва ли си струваха усилието да ги захвърлиш. Когато Рамон кацна на площадката, Гриего изчукваше една вдигателна тръба.

— Ей, ese 8 8 Ти (исп.) — Б.пр. — подвикна Гриего, когато Рамон щракна вратите и слезе. — Забравихме се нещо. Къде се губиш?

Рамон само сви рамене, после каза:

— Имам спад в задните вдигателни тръби.

Гриего се намръщи, остави чука и отри мазните си ръце в мазния си комбинезон.

— Включи диагностиката. Дай да видим.

От всички хора в Диеготаун и Нуево Жанейро — или сигурно на цялата тази планета — Рамон най харесваше стария Диего, тоест — мразеше го съвсем малко. Гриего беше експерт по всякакви возила, постконтактен марксист и доколкото схващаше Рамон — напълно освободен от морални преценки. Отне им малко повече от час, докато открият къде е прекъснала веригата по чип-платката на вдигателната тръба, да сменят картата и да стартират пълния автотест на системата. Докато фургонът пелтечеше и пухтеше, Гриего отиде до един от сивите складови контейнери, набра предпазния код, отвори охладителния панел и издърпа каса местна тъмна бира. Извади две бутилки и ги отвори с леко перване с дебелите си мазолести пръсти по капачките. Рамон взе подадената му бутилка, клекна с гръб към един бидон, пълен с изразходена смазка, и отпи. Бирата беше гъста и пенлива, с утайка като лъжица кал на дъното.

— Бива я, а? — подхвърли Гриего и удари четвърт от своята на една глътка.

— Не е зле.

— Навън си тръгнал значи.

— Този път ще е голямо — каза Рамон. — Ще се върна богат. Ще видиш.

— Ти по-добре се надявай да не извадиш чак толкова късмет — отвърна Гриего. — Прекалено многото пари убиват такива като теб и мен. Бог е пожелал да сме бедни, иначе нямаше да ни направи толкова дребни.

Рамон се ухили.

— Бог е пожелал ти да си дребен, Мануел. За мен само е пожелал да не взимам и едно проклето говно от никого. — В ума му бързо изплува еуропеото, зяпналата уста и кръвта, бликаща през щръкналите като надгробни камъни зъби, и той се намръщи.