Джордж Мартин - Бягащият ловец

След големите поклащащи се платформи следваха музиканти: духови оркестри, струнни оркестри, оркестри „мариачи“, маршируващи в строй отряди зуави, шляещи се музиканти на фадо. Шутове на кокили и премятащи се акробати. Млади жени с полудовършени карнавални костюми пърхаха като птици в шествието. Понеже Елена беше до него, Рамон гледаше да не се зазяпва много в полуголите им гърди (поне внимаваше да не го хване, че го прави).

Лабиринтът от странични улички гъмжеше от хора. Щандове с кафе и ром; пекари, предлагащи тестени сладкиши със захарна глазура, сатай и джъгджъг; улични певци и артисти; гълтачи на огън; раздавачи на три карти за „трупа“ — всички гледаха да измъкнат колкото могат от импровизираното празненство. През първия час беше почти забавно. След това постоянният шум, навалицата и човешката миризма започнаха да изнервят Рамон. Елена се беше вдетинила съвсем, пищеше от възторг като малко момиченце и го дърпаше от едно място на друго, харчеше парите му за бонбонени пръчици и захарни черепчета. Успя да я позадържи малко, като купи истинска храна — фуния от восъчна хартия с жълт ориз, люти чушки и късчета печено месо от маслоперка и висока тънка чаша ароматизиран ром — и я заведе на един склон в парка до двореца, където можеха да седнат на тревата и да гледат плъзгащата се пред тях широка бавна река от хора.

Докато Елена осмукваше последните капчици лютив сос от връхчетата на пръстите си, облегната на него и стегнала го с другата си ръка през кръста като с верига, ги мярна Патрисио Галегос и бавно се заизкачва към тях. Леко накуцваше, откакто си беше счупил бедрото при падане по един сипей — търсенето на находища не беше безопасна работа. Рамон го гледаше мълчаливо. Патрисио спря пред тях.

— Здрасти. Как е?

Рамон сви рамене, доколкото можеше с Елена, вкопчила се в него като бръшлян в тухлен зид.

— При теб?

Патрисио завъртя ръка — „горе-долу“.

— Проучвах едни минерални соли по южния бряг, за една от корпорациите. Досада, но плащат редовно. Не е като да си независим.

— Всеки прави каквото може — отвърна безразлично Рамон, а Патрисио кимна, все едно беше казал нещо особено мъдро. Долу по улицата платформата с чупакабрата бавно завиваше, огромната идиотска уста дъвчеше въздуха. Патрисио не си тръгна. Рамон заслони очи от слънцето и го изгледа.

— Какво има?

— Чу ли за посланика от Европа? — каза Патрисио.

— Забъркал се в бой снощи при „Ел Рей“. Някакъв побъркан pendejo го наръгал със счупена бутилка или нещо такова.

— Сериозно?

— Да. Умрял, преди да успеят да го закарат в болницата. Губернаторът е побеснял.

— И защо ми го разправяш на мен ? — попита Рамон.

— Аз да не съм губернаторът?

Елена до него беше замръзнала като камък, присвила хитро очи. Рамон се опита да внуши на Патрисио да си тръгне или поне да млъкне. Той не прихвана.

— Губернаторът е адски зает с идващите кораби на енье. Сега трябва да спипа оня, дето е убил посланика, за да покаже как колонията може сама да пази закона, нали. Имам един братовчед, бачка за началника на полицията. Много е гадно там.

— Ами хубаво.

— Просто си мислех, нали. Ти се мотаеш в „Ел Рей“ понякога…

— Не и снощи — каза навъсено Рамон. — Може да питаш Микел, ако искаш. Снощи не съм се вясвал там.

Патрисио се усмихна и отстъпи неловко назад. Чупакабрата нададе глух синтезиран рев и тълпата избухна в смях и ръкопляскания.

— Добре, добре — замърмори Патрисио. — Просто си помислих, нали разбираш…

С това разговорът замря. Патрисио се усмихна неловко, кимна и закуцука надолу по хълма.

— Не беше ти , нали? — изсъска Елена шепнешком. — Не ти си убил шибания посланик , нали?

— Никого не съм убил. Още по-малко еуропео, да не съм тъпак. Защо не си гледаш шибания парад, а?

Вече се здрачаваше. В подножието на хълма близо до двореца палеха купчината дърва около Тъжния дядка — Мистър Хардинг 7 7 Названия на карнавални статуи в Мексико и Барбадос, изгаряни против неурожай — Б.пр. , както го наричаха някои колонисти от Барбадос — набързо скалъпена шестметрова кукла с лице като гротескна карикатура на еуропео или нортеамерикано , с боядисани в зелено бузи и огромен нос като на Пинокио. Кладата се разгоря и обгърнат от пламъци, великанът започна да маха с ръце и да стене като в предсмъртна агония, зловеща донякъде гледка, от която по гръбнака на Рамон пробягаха ледени тръпки, все едно му бяха дали съмнителната привилегия да гледа душа, изтезавана в пламъците на Ада.