Джордж Мартин - Бягащият ловец

Гриего изключи дисплея и сви рамене. Уредиха сметката: половината от наличния кредит на Рамон, половината — в носеща лихва графа, която складът за скрап поддържаше автоматично. Слънцето залязваше — бледорозово, златно и синьо с цвета на лапис. Звезди замигаха свенливо зад булото на дневната светлина. И Диеготаун се просна под тях, светлините му като вечен огън. Рамон довърши бирата и изплю утайката. Остави зрънца между зъбите му.

— Последната глътка не е най-добрата — каза Гриего. — Обаче карай. Все е по-добра от вода.

— Прав си.

— За колко излизаш?

— Месец — отвърна Рамон. — Може би два.

— Пропускаш целия празник.

— Това е идеята.

— Имаш ли достатъчно храна?

— Взех ловна екипировка. Мога да живея навън вечно, ако поискам. — Изненада се от собствения си тон, упорит и дори изпълнен с желание.

Последва кратко мълчание, преди Гриего да проговори отново — думи, от които нервите на Рамон се изпънаха до скъсване от внезапен страх.

— Чу ли за еуропеото, дето го убили?

Рамон вдигна сепнат очи, но Гриего само всмука въздух през зъбите си. Лицето му беше спокойно.

— Какво по-точно? — попита Рамон предпазливо.

— Губернаторът е побеснял, както чувам.

— Слаби са му нервите значи.

— Полицията намина. Две ченгета, много сериозни. Питаха дали се е отбивал някой, да търси читав фургон, та да духне бързо навън. Сещаш се, някой дето се опитва да се скрие, примерно.

Рамон кимна, гледаше фургона си. Гърлото му се беше стегнало, гъстата бира в корема му сякаш бе станала на камък.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че не е — отвърна Гриего и сви рамене.

— Не е идвал никой?

— Двама — отвърна Гриего. — Хлапето на Орландо Васерман. И оня побъркан гринго от Лебедова шия. Но си рекох, я майната му, нали? Полицията не ми плаща, другите — да. Тъй че на кого съм задължен?

— Убит е човек — каза Рамон.

— Мда — съгласи се с насмешка Гриего. — Гринго. — Изплю се и отново сви рамене, все едно смъртта на някакъв си гринго или европеанец е нещо маловажно. — Казвам го само защото не съм единственият, когото разпитват. Заминаваш навън, може да го разберат погрешно, да ти стъжнят живота. Просто го имай предвид, когато зареждаш.

Рамон кимна.

— Мислиш ли, че ще го хванат?

— О, да — отвърна Гриего. — Ще трябва да го хванат. Задниците ще си скъсат, ако трябва. Да покажат на енье, че държим на правосъдието. Не че на тях им пука. Мамка му, шибаните енье се лижат за „здрасти“. Сигурно ще олижат губернатора и ще се впрегнат, ако и той не ги олиже. Както и да е, голямо шоу ще направи от процеса, всичко ще направи да докаже, че са избрали подходящия и са го сложили после тука като шибано куче. Знаеш, те решават кой го е направил. Не хванат ли друг, Джони Джо Карденас винаги е подръка. От години търсят да му окачат нещо на врата.

— Май ще е добре да се позадържа извън града тогава — каза Рамон. Понечи да се усмихне и се почувства все едно, че си е признал открито. — Нали разбираш. Просто да избегна недоразуменията.

— Мда. А и това е големият удар, нали?

— Да, големият удар.

Стартира фургона и веднага усети разликата. Вдигателните тръби все едно запяха, щом се издигна в небето. Целият Диеготаун, с хаотичния му лабиринт от тесни улички и сгради с червени покриви бе под него. Елена беше там долу някъде. Полицията също. Тялото на европеанеца. Микел Ибрахим и гравитационният нож, който Рамон му беше дал, просто му го беше дал. Оръжието на убиеца! И свит в някой бар или подземен бардак за опиум — или може би влязъл с взлом в нечия къща — Джони Джо Карденас, само чака да увисне на въжето.

И Лиана може би, някъде в хубавата част до пристанището, Лиана, която вече не мисли за Рамон и може би никога не е мислила.

Мислите му бяха прекъснати от пулсиращото бръмчене на совалка, издигаща се в редкия въздух. Нов товар метал, пластмаса или гориво, или хитин за гостоприемно чакащата в орбита платформа. Рамон обърна фургона на север и се понесе към външния свят сам, оставил зад гърба си целия ад, боклука и тъгата на Диеготаун.

Денят на втори юни бе топъл. Той прелетя на стария си очукан фургон на север над Фингърлендс, земята на Зеленото стъкло, речните блата и Океано Тетрико и продължи дълбоко навътре към непознатата територия. Северно от Фидлърсджъмп. Най-северният външен пост на разрастващото се като метастаза човешко присъствие на планетата имаше хиляди хектари, непроучвани от никого. Никой не бе и помислял още да проучва толкова отдалечена земя, зърната само от орбита по време на първите огледи на колонията.