Джордж Мартин - Бягащият ловец

Там, в „Ел Рей“, не го беше мразил. Човекът просто беше поредният кучи син, който си търсеше белята и беше намерил Рамон. Случвало се беше повече пъти, отколкото можеше да преброи. Беше част от начина, по който ставаха нещата. Връщаше се в града, напиваше се, намираха се с някой побеснял задник и един от двамата си отиваше читав. Можеше да е Рамон, можеше да е другият тип. Гняв, да, гневът имаше нещо общо с цялата работа, но не и омраза. Омразата означаваше, че познаваш някого, че ти пука за него. Гневът те издигаше над всичко — морал, страх, самия теб. Омразата означаваше, че някой има власт над теб.

Това беше мястото, което обикновено му носеше мир — дивите земи, далечните територии, незаселените места. Напрежението, идващо с това, че е сред хората, отслабваше. В града — Диеготаун или Нуево Жанейро, или където и да е, с твърде много хора струпани на едно място — Рамон винаги усещаше човешкия натиск върху себе си. Едва доловените гласове, смеха, който можеше да е или да не е насочен към него, безличните погледи на мъже и жени, пищното тяло на Елена и разстроеният й ум — това бяха нещата, заради които пиеше Рамон, докато беше в града. На открито оставаше трезвен. На терен нямаше причини да пие.

Но тук, където трябваше да намери мир, еуропеото беше с него. Рамон се вглеждаше в безбрежния небесен купол, а умът му се връщаше към нощта в „Ел Рей“, към внезапно смълчалата се от страх тълпа. Кръвта, изливаща се от зяпналата уста на европеанеца. Петите му, тупащи по земята. Проверяваше картите си, а вместо да остави ума си свободно да се понесе над цепнатините и плоскостите на повърхността, мислеше къде може да отиде да го търси полицията. Не можеше да се отърси от случилото се и безсилието от това бе почти толкова вбесяващо, колкото самото чувство за вина.

Но гузната съвест беше за слабите и глупавите. Всичко щеше да се оправи. Щеше да си прекара времето навън, да общува с камъка и небето, а когато се върнеше в града, европеанецът щеше да е стара история. Нещо полузабравено и преразказвано в хиляда различни варианта, нито един от които верен. Просто една малка смърт между всичките стотици милиони — естествени или не, — случващи се всяка година из цялата позната вселена. Отсъствието на мъртвия щеше да е като изваден от водата пръст — нямаше да остави дупка.

Планините очертаха линия през света пред него: лед и желязо, желязо и лед.

Това трябваше да са Зъбците, което означаваше, че вече е прелетял отвъд Фидлърсджъмп. Провери навигационните трансмитери. Нямаше никакъв сигнал. Беше излязъл извън човешкия контакт, извън непълната комуникационна мрежа на колонията. Сам. Промени курса на полета според първоначалния си план, за да обърка всякакви човешки хрътки, които законът можеше да изпрати след него, макар да знаеше, че е ненужно. Нямаше да го преследват. На никого нямаше да му пука за него.

Включи автопилота, наклони седалката назад, докато не стана почти като легло, и въпреки почти реалното укорително присъствие на еуропеото се остави навъртащите се под него мили да го приспят.

Когато се събуди, над хоризонта се издигаха още по-величествените върхове на веригата Сиера Хуесо, а слънцето се снишаваше и мяташе сенки по скалите. Изключи автопилота и спусна фургона на неравна планинска морава на южните склонове на веригата. След като изпъна мехурестата палатка, включи и последния периметров алармен сигнал, изкопа ямата за огнището и събра сухи дърва за огън, отиде до брега на малкото езерце наблизо. Толкова далече на север беше студено дори през лятото, а водата бе ледена и чиста — биочипът на манерката му не показа нищо по-обезпокоително от малка следа арсеник. Събра две шепи захарни бръмбарчета и ги отнесе в бивака. Сварени имаха вкус на нещо средно между рак и скарида, а черупките с грапавина като на гранит придобиваха непредсказуеми искрящи цветове на дъгата, щом се изсмучеше запълнилата ги плът. Лесно беше да се живее в тази дива страна, стига да знаеш как. В добавка към захарните бръмбари и други достъпни за събиране ядливи неща имаше вода подръка, а и лесен за лов дивеч, ако решеше да се задържи за повече от месец-два, за колкото щяха да стигнат продуктите във фургона му. Можеше да остане до равноденствието, зависи от времето. Дори се улови, че се чуди колко студено е през зимата тук, на север. Ако прескачаше на юг до Фидлърсджъмп за гориво и спеше във фургона през най-студените месеци…

След като се нахрани, запали цигара, отпусна се на гръб и загледа как планините започнаха да помръкват заедно с небето. Един клепок закръжи на фона на високите облаци и Рамон се надигна на лакът, за да го погледа. Съществото полюшваше огромното си плоско жилаво тяло, гребеше със заострените си криле. Нелепо пискливият му вик достигаше ясен до ушите му през въздушните течения. Силите им бяха почти равни — в момента може би го преценяваше, решаваше, че е прекалено голям за ядене. Клепокът се наклони на една страна и се хлъзна надолу и встрани, понесъл се сякаш по дълъг невидим въздушен склон, за да подгони дребните пискуни и скакалци из долината. Рамон го гледа, докато не се смали колкото дребна монета и не засия бронзов на гаснещата светлина.