Джордж Мартин - Бягащият ловец

На мястото на срутилата се каменна фасада се издигаше метална стена. Висока колкото половината хълм и с ширина двадесет — двадесет и пет метра.

Беше невъзможно, разбира се. Трябваше да е някакво чудато естествено образувание. Той пристъпи напред и собственото му отражение — бледо като призрак на призрак — се задвижи към него. Щом протегна ръка, размътеният му двойник също се пресегна, спря се, когато и той се спря. Рамон замръзна, преди дланта му и призрачната длан да се докоснат, забелязал стъписаната и объркана физиономия на отражението си в метала — несъмнено отговаряше на изписаната на собственото му лице. След това предпазливо докосна стената с върховете на пръстите си.

Металът беше хладен. Взривът дори не го беше надраскал. И макар умът му да се бунтуваше срещу тази мисъл, това тука очевидно беше неестествено. Беше направено . Направено от някого и скрито от някого зад планинската скала, въпреки че не можеше да си представи от кого.

Отне му още един миг, докато осъзнае напълно какво означава това. Нещо беше заровено тук, под хълма, нещо голямо, може би някаква постройка, бункер. Може би целият хълм беше кух.

Това наистина беше голямо, точно както бе уверявал Мануел. Но находката не беше руда — беше този огромен артефакт. Не можеше да е човешки артефакт, човешката колония не беше толкова стара, че да остави зад себе си развалини. Трябваше да е от чужда цивилизация. Може би беше на милиони години. Учени и археолози щяха да се побъркат над тази находка; може би дори енье щяха да се заинтересуват от нея. Ако не успееше да договори откритието си за колосална сума, значи изобщо не беше толкова умен, колкото си въобразяваше…

Опря цялата си длан в метала и отражението му повтори жеста. Хладният метал завибрира под ръката му и докато изчакваше, стената запулсира по-силно — буум, буум — дълбоко и ритмично като ударите на някакво голямо скрито сърце, като сърцето на самата планина, огромно, каменно и древно.

В тила му отекна предупредителен звън и Рамон се огледа разтревожено. Друг на негово място можеше и да не реагира с подозрение на това странно откритие, но сънародниците му бяха преследвани стотици години и той самият помнеше добре онзи изпълнен с постоянен страх живот, едва сдържаната неприязън на мехиканос , които само чакаха да се появи повод да нападнат и пометат селцето им.

Каквото и да представляваше този хълм, каквато и да беше причината да е тук, в този трижди забравен, затънтен кът на една полунепозната планета, това не беше мъртва развалина — нещо живееше вътре. И след като беше скрито, то бе защото някой не искаше да бъде намерено . И най-вероятно този някой нямаше да се зарадва, че е открито . Някой невъобразимо могъщ, ако можеше да се съди по мащабите на артефакта… и най-вероятно опасен.

Изведнъж слънчевата светлина сякаш изстина на раменете му. Отново се заозърта нервно, чувстваше се прекалено открит на голия планински склон. Високо във въздуха изкрещя друг клепок, но този път виковете прозвучаха пронизително и пискливо като на прилеп. Като проклятие.

Време беше да се маха оттук. Да се върне при фургона… може би да направи кратък видеозапис на стената и след това да си намери друго място. Където и да е. Дори в Диеготаун, където заплахите поне бяха познати и предвидими.

Не можеше да побегне назад към бивака — теренът беше прекалено насечен. Но започна да се смъква по склона толкова безразсъдно, колкото смееше, пързаляше се по задник по камънаците сред облак прах и чакъл, когато можеше, скачаше от скала на скала, провираше се през трънливите храсти и високата заплетена хиерба, разпръсваше пред себе си скакалци и щипоноги.

Движеше се толкова бързо, че беше на една трета от пътя, преди хълмът зад него да се разтвори… И съществото се появи.

Високо над него в стръмния склон зейна отвор — пещера в металната стена, която само допреди миг не съществуваше, а сега просто беше там. Чу се пронизителен вой като от завъртаща се центрофуга и един дъх по-късно нещо излетя от разтворилата се дупка.

Беше с четвъртита форма и тромаво за полет, като нещо построено по-скоро да се движи във вакуум. Костенобяло и безшумно. Напомни на Рамон за призрак или за огромен плуващ из въздуха череп. На фона на празната синева на небето — атмосферата при върха бе толкова рядка, че звездите блестяха през синьото — можеше да е с всякаква големина и на всякакво разстояние. Странният кубичен предмет увисна в небето, след това бавно се завъртя. „Оглежда“, помисли си Рамон. Търсеше него.