Джордж Мартин - Бягащият ловец

Болезнен страх сви гърдите му. Бивакът. Летящата кутия явно търсеше нещо, а той изобщо не си беше направил труда да прикрие белия купол на палатката и фургона до нея. Не беше имал повод да го прави. Онова горе можеше и да не го види тук долу сред храстите, но щеше да види бивака му. Трябваше да стигне там — да се върне при фургона си и да се издигне във въздуха, — преди онова от хълма да го е открило. Но… щеше ли фургонът да изпревари летящата бяла кутия? Е, само да успееше да го вдигне във въздуха. Можеше да полети ниско, да затрудни кутията в засичането или атаката. Беше добър пилот. Можеше да пикира и на зигзаг между хълмовете чак до Фидлърсджъмп, ако се наложеше…

Но първо трябваше да стигне.

Затича колкото му сили държат, грубата паника изтласка и последните остатъци предпазливост. Чудовищната бяла кутия горе се беше изгубила от погледа му. Рамон стигна до края на сипея и се шмугна в храстите. Драките и ниските шубраци, които му се бяха сторили рехави и лесно преодолими, докато вървеше, сега се оказаха тежко препятствие. Клоните го хващаха, деряха лицето му и късаха дрехите му. Имаше чувството, че летящото нещо от хълма е точно над него, зад гърба му и готово да удари. Дъхът го изгаряше, докато тичаше с все сила, краката му заблъскаха като бутала към фургона.

— Нищо не съм направил — изпъшка Рамон, без да спира. — Моля ти се. Нищо не съм направил! Нищо не знам. Моля те, сънувал съм го!

На средата на пътя до фургона най-сетне спря и се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх. Небето горе беше празно. Никаква призрачна кутия не висеше във въздуха да го търси. Изненада се, като видя, че пистолетът е в ръката му. Не помнеше да го е вадил. Но все пак тежестта и здравината на оръжието му вдъхваха увереност. Не беше беззащитен. Каквото и да беше онова шибано нещо, можеше да го застреля. Изплю се и гневът измести страха. Можеше и да не знае срещу какво се е изправил, но и то не го познаваше. Беше Рамон Еспехо! Щеше да пробие нов задник на чуждия скапаняк, ако му посегнеше.

Тласнат от обзелата го дързост и гняв, Рамон отново затича към фургона, поглеждаше с едно око към небето. Беше преодолял повече разстояние, отколкото си мислеше — фургонът беше само на още няколко минути тичане. Само онова да го оставеше да излети! Нямаше да спира, за да снима, не и с онова проклето нещо, което душеше за него. Но щеше да доведе сила от Диеготаун — личната гвардия на губернатора може би. Полицията. Армията. Каквото и да се криеше в този хълм, щеше да го изкара на светло и да разпука черупката му. Не го беше страх нито от него, нито от никого и нищо. Не го беше страх от Бога. Онова жалко хленчене — Моля ти се! Нищо не видях! — вече го беше забравил.

Стигна до моравата с бивака точно когато чуждото нещо отново се появи горе. Поколеба се, разкъсан между желанието да затича към фургона и да скочи назад към храстите.

Беше достатъчно близо, за да определи размерите му: беше по-малко, отколкото си мислеше — може би два пъти по-малко от фургона. Беше някак жилесто, с дълги бели нишки като накапало от свещ по стените му. Или лицето му. Когато се сниши още, буца задави гърлото на Рамон. Беше прекалено близо. Изобщо нямаше да може да се добере до фургона, преди то да застане между тях.

„Може би е дружелюбно — помисли Рамон. — Майчице Божия, дано да е дружелюбно!“

Фургонът избухна. Огнен гейзер и пушек изригнаха от моравата с рев като от водопад и птици с ребърчати крилца се разлетяха с писък над планинския склон. Ударната вълна блъсна Рамон, зашлеви го с пръст, камъчета и изтръгната трева. Той се олюля, мъчеше се да се задържи на крака. Парчета разтопен метал затупаха около него, прогаряха дупки в моравата. Това нещо стреляше по него! През пелената от дим Рамон видя как нещото се обърна, прелетя на пет метра над повърхността, възви отново към него. Мехурестата палатка изхвърча нагоре сред кълбо разширяващ се газ, парчета разкъсана пластмаса се завъртяха и разхвърчаха като подплашени бели птици сред горещата вълна на взрива.

Рамон зърна това само за миг. Вече беше побягнал с отчаяна бързина, кривеше на зигзаг, провираше се през гъстия храсталак. Чуваше накъсания си дъх, а сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. По-бързо!

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия се зад гърба му чуждоземен съд. Изкрещя отчаяно, завъртя се, стреля три пъти към връхлитащото нещо колкото може по-бързо, след това се обърна и отново затича. Едно дърво избухна, докато го подминаваше, трески го шибнаха в лицето и през краката. Чу как тънкият вой се приближи, усили се, честотата му се удвои. Ударна вълна изби въздуха от дробовете му и той залитна. Стреля отново с пистолета, докато падаше, без да знае в какво се цели и дали е улучил.