Джордж Мартин - Бягащият ловец

Змиите го вдигнаха плавно от резервоара. Той се опита да изкрещи, но звукът, който успя да издаде, не беше повече от хрипливо покашляне. Вече беше високо във въздуха, в нещо, което приличаше на просторна пещера с висок таван, изпълнена с шум, движение и невъобразими форми. Пещерата кипеше от дейност, която Рамон не можеше да сведе до никакви понятни шаблони, понеже нямаше база за каквото и да било сравнение. Носът и устата му бяха пълни с някаква остра лютива миризма, наподобяваща формалдехид.

Двете змии го поставиха на платформа до една от стените на пещерата. Повърхността й бе плътна, но гъбеста, като огромен черен език. Той рухна, щом го пуснаха, краката му бяха твърде отслабнали, за да удържат тежестта му. Зачака на ръце и колене, зяпнал ужасните ярки светлини, задъхан като хванато в капан животно, за момент закопня за безвременния мрак, който бе оставил зад себе си.

Тук, в ъгъла между стената и пода на пещерата, беше по-сумрачно. В сенките тромаво се задвижиха смътно очертани фигури. Очертаха се, щом излязоха напред, окъпани от светлината, но Рамон все още не можеше да ги различи. Умът му продължаваше да се мъчи да ги вмести в познатите човешки представи, но те — ужасно, ужасяващо — отказваха да се поберат. Прекалено големи бяха, прекалено нелепи, а очите им бяха оранжеви и грееха ярко.

От края на изпънато във въздуха пипало се показа игла и се заби бързо в рамото на Рамон, толкова бързо, че той не успя да се задвижи и да окаже съпротива. Прониза го нова топла вълна, от която кожата му настръхна и изведнъж се почувства по-силен. Що за инжекция му бяха били? Глюкоза? Витамини? Сигурно имаше и успокоително — главата му се проясни и той се почувства по-буден и по-малко уплашен. Надигна се на колене и инстинктивно прикри с ръка слабините си.

Фигурите бяха спрели на няколко стъпки от него. Бяха три, всички двукраки, едната по-голяма. Рамон вече ги виждаше по-ясно. Умът му ги прие като измама — вече си мислеше за тях като за хора, облечени в гротескни костюми, и продължи да търси с поглед някой неубедителен детайл, който да издаде маскировката им.

В същото време осъзнаваше, че истината е съвсем друга. Изобщо не бяха дегизирани човешки същества. Бяха чужди , несъпоставими с нито една от познатите му извънземни раси. Рамон беше странствал сред звездите на един от огромните кораби-галери на сребърните енье, а веднъж беше зърнал за миг три космати шестокраки х'дзеи по задните улици на Акапулко, екзотични същества, които приличаха на кръстоска между котка и гъсеница. Туру ги беше виждал само на видео и дори тогава беше настръхнал. Тези извънземни не бяха туру, нито енье, нито циан, не бяха представители на нито една от Великите раси. Не бяха част от познатата му вселена. Мястото им не беше тук. Сто въпроса, обвинения и молби се бореха в ума му. „Кои сте вие? Какво искате? Моля ви, не ме убивайте“.

Но поне бяха хуманоидни двукраки, не паяци, октоподи или големооки медузи, въпреки че нещо в движенията на крайниците им изглеждаше смущаващо странно. Двете по-малки бяха на ръст към два метра, по-голямото една педя по-високо, с което и най-ниското се оказваше много по-високо от Рамон. Торсовете им бяха цилиндрични и сякаш с еднаква ширина в бедрата, кръста и раменете, и със сигурност тежаха поне по сто и трийсет килограма, въпреки че основното впечатление, което създаваха, бе за гъвкавост и изящество. Кожите им бяха гладки, лъскави, но всяко същество бе със своя характерна оцветка: едното беше на сини и златисти петна, второто — светлокехлибарено, докато най-голямото имаше жълтеникава плът, покрита със странни спираловидни шарки в сребристо и черно.

Всички носеха широки колани с накачени по тях неразпознаваеми предмети от метал и стъкло, а на шиите едва забележими въжета от някакъв пепелявосив материал. Ръцете им бяха непропорционално дълги, дланите огромни, пръстите — три пръста, два палеца — несъразмерно тънки и деликатни. Главите им бяха разположени ниско, в кухина между раменете и леко издадени напред на дебели къси вратове, което им придаваше войнствена и агресивна външност, като озъбени костенурки. От теметата им под нелепи ъгли се спускаха гребени коса или пера. Шипове стърчаха от раменете им, от тиловете и горната част на гръбнаците и образуваха настръхнали гриви. Главите им бяха грубо триъгълни, сплескани отгоре, но издути в основата на черепа, с рязко изострени надолу лица. А лицата бяха лица от кошмар: големи меки черни зурли, нашарени със синьо и оранжево, потръпващи и душещи, с уста като кървящи рани, прекалено широки и без устни, и малки зяпнали очи, разположени прекалено ниско от двете страни на зурлата. Оранжеви очи, пламтящи и безлични като лъскави топчета.