Джордж Мартин - Бягащият ловец

След това нещо го удари. Силно. Мозъкът му се замъгли и угасна като внезапно духната свещ.

Когато се събуди, събуди се в мрак…

В тъмното — обездвижен и недишащ — Рамон усети как паметта му започва да се прояснява. Начинът, по който Гриего беше свил рамене. Грохотът и дрънченето на платформата на чупакабрата. Кръвта на европеанеца — бледа на червената светлина и черна на синята. Вкусът на каменна прах. Вкусът на устата на Елена. Детайли, които ставаха все по-ясни и като се съсредоточеше, той вече можеше да чуе гласовете, да усети плата на ризата, която беше носил. Всичко. Съществото от планинския хълм го беше взело и беше направило нещо с него. Затворило го беше в тази необятна и пуста чернилка с помощта на процес, който не можеше да си представи, и по причини, които не можеше да предположи. Тишината и празнотата променяха естеството на времето. Вече не съществуваше усещане за време. Не можеше да определи колко време е бил тук, нито дали е спал. Не можеше да прецени колко здрав е разсъдъкът му повече от къде е север — без контекст понятия като лудост и посока бяха безсмислени.

Когато се появи, движението бе толкова леко, че Рамон почти повярва, че си го е въобразил. Нещо го бутна. По кожата му премина течение — невидимо течение в невидимо море. Имаше усещането, че го въртят на бавни кръгове. Нещо плътно се удари в раменете му, а след това се вдигна нагоре по гърба му, или пък той потъна надолу. Гъстата като сироп течност изтичаше покрай него, течеше по лицето и тялото му. Помисли си, че се изцежда, въпреки че също толкова лесно можеше да си представи, че го вдигат през нея. Потокът стана по-гъст и буен. Разтърси го глухо вибриране: буум . После отново, заби през плътта и костите му: буум, буум . Размътена водниста светлина се появи над него, много смътна и немислимо отдалечена, като звезда в някое далечно съзвездие. След това се усили, стана по-ярка. Течността, в която плуваше, се изцеди, повърхността стана по-близка, все едно той се издигаше от дъното на езеро. Най-сетне изплува и последните остатъци от течността изчезнаха.

Въздух, светлина и звук го удариха като юмрук.

Тялото му се загърчи като жива риба в тиган, всеки мускул се стегна на възел. Изви се в дъга като епилептик — петите и главата понесоха тежестта, гръбнакът му се огъна като лък. Нещо, което не успя да види, го плесна по корема и той усети как някаква игла се хлъзна навътре в основата на гръбнака му. Повърна с болезнено усилие — от устата и носа му блъвна гъст кехлибарен сироп. А после отново, на болезнени, разтърсващи спазми, които изхвърляха още, все едно че дробовете му бяха пълни с това вещество.

„Ще живея — каза си Рамон. — Не е по-лошо от това да ти е призляло от много мускат. Мога да преживея това…“

Друга дълга игла се заби във врата му. Вледеняващ огън го жегна там, където го прониза; усети как слюнкоподобният секрет потече по хълбоците му, след това горещината се вля в него като вряла вода.

„Какво сте направили с мен? — опита се да изкрещи Рамон. — Какво сте сложили в мен?“

Изведнъж, много рязко, сърцето му се събуди за живот… и с ужасно, рязко потръпване той започна да диша.

Въздухът, който гълташе, режеше като стъкло, сърцето му блъскаше в гърдите. Светът почервеня. Болката изтласка всякаква мисъл, всякакъв усет за самия него, след това бавно заглъхна.

Разтърси го нова вълна на гадене. Повърна пак, плачеше от болка и срам и кашляше. Струваше му се, че това продължава часове, но миговете на покой между спазмите постепенно се удължиха и като че ли част от силата му започваше да се връща. Сърцето му престана да се блъска като птица, мъчеща се да се освободи от мрежа. Надигна се предпазливо.

Беше гол на дъното на метален резервоар, не повече от два на два. Толкова с безбрежния катраненочерен океан! Стените бяха прекалено високи, за да погледне над тях, а светлините — синьо-бели и остри — бяха твърде ярки, за да различи тавана. Опита се да се изправи, но мускулите му бяха омекнали. Беше страшно студено. Смъкна се на металния под и затрепери, зъбите му затракаха. Опита се да вдигне ръка, но импулсът бавно достигна до мускулите и ръката му се залюля като пияна. Силни миризми, които не можеше да определи, пареха ноздрите му.

Нещо подобно на змия се надигна над ръба на резервоара — дебело колкото ръка на щангист, с мъртвешки сив цвят като загнило месо и сегментирано като червей. Сякаш пулсиращи спазми преминаваха по цялата му дължина. Рамон видя как се поколеба, все едно го преценяваше, а след това се изпъна надолу към него. Три дълги тънки пипала се разгънаха оттам, където трябваше да е главата му. Сивата змия избута небрежно тромавото париране на Рамон и го сграбчи за рамото. Рамон се замята немощно, но силата му си беше отишла, а змийската хватка бе студена и безжалостна като смърт. Друга змия се протегна надолу и се уви около кръста му.