Роджър Зелазни - Донърджак

Внезапно краката й се сключиха около невидими бедра. Тласъците й станаха по-бързи и ноктите й се забиха в невидим гръб. Мониторът регистрира ускорен пулс и дишане и повишено кръвно налягане. Но не забеляза, че тя се усмихва. Това се наричаше „ефект на демоничния любовник“ и можеше да се наблюдава само когато човек стоеше отстрани и ядеше пуканки.

Веднага щом започна голямото отпускане, животоподдържащото устройство продължи процедурата по отзоваването.

… И падаше. Ужасно падаше…

Сглобеното му тяло се движеше по инерция, той се носеше надолу от невъобразима височина, повърхностите пламтяха, сякаш ударени от мълния.

Пътеката го беше отвела през долини и хълмове, през мъртви земи, напомнящи изоставени кинодекори. И продължаваше все нагоре към места с болезнена светлина. Но той не бе от онези, които се отказват от пътя си, и я следваше ли следваше. Тичаше нагоре по вертикални повърхности, прескачаше бездънни пропасти, търсеше. Търсейки, той…

… откри…?

По-скоро откриха него.

Просто продължаваше да следва миризмата. И в следващия момент всичко наоколо му се завъртя. Издигна се във въздуха и затанцува вихрения танц на пъстро есенно листо. И светлината беше ужасна.

— О, страшно куче на тази пътека — изръмжа някакъв глас, който се носеше отвсякъде, също като миризмата, — ти стигна прекалено далеч!

Мизар отметна глава и зави така, както го бе научила Смъртта.

Светлината запращя и се сгъсти в нейната личност. Едва започнал, воят му секна. Той отново се запремята и въздухът се изпълни с нова миризма, този път на стопена изолация, кипящо лепило, горяща боя, запоен метал. Докато се въртеше свит на кълбо, Мизар усети, че полита през ръба на огромна канара в безмълвното небе, където звездите цъфтяха във вечния здрач и далече долу се носеха облаци.

Взривен от светлината, мракът го обгърна.

После падаше ли, падаше — дни наред, а навярно и векове, в зависимост от световете, през които прелиташе…

Трантоу беше загубил представа за времето. Не че някога му бе обръщал внимание, но лудостта обгръщаше повечето неща в червена мъгла, която изкривяваше времето и пространството.

Но когато болката отслабна, безумният подход на огромния донт към съществуванието също се укроти. Мъглата избледня и когато се разпръсна, той можеше отново да спре и да яде цветя. След време забеляза, че се намира в голяма равнина, граничеща с джунгла. Това му напомни за някакъв предишен живот, защото знаеше, че е бил малък сред други от своя вид на такова място. А можеше дори да се е завърнал на същото място. Почти без да мисли, той пасеше дни наред в полусънно състояние. Това бе прекрасната еуфория, настъпваща след пристъпите му. Докато се движеше, ядеше, пиеше и възвръщаше масата, която беше загубил, Трантоу откри, че е излишно да прави нещо повече, освен да реагира на конкретните обстоятелства. И без да се задълбочава, да се наслаждава на простите действителности на съществуванието.

Дните минаваха и нищо не го безпокоеше. Всички местни хищници се страхуваха от него — необикновено голям донт с огромни бивни, сякаш издялани от лунни сърпове. По някое време след като болката изчезна и сетивата му изглежда, възвърнаха нормалните си свойства, той за пръв път се зачуди дали наоколо няма други от вида му. През годините беше познал много стада и сега чувстваше, че компанията им му липсва. Навярно не само компанията. Щеше да е добре отново да има партньорка. Симптомите му вече отдавна бяха изчезнали и нямаше вероятност да се проявят в близко бъдеще.

И така, Трантоу започна да търси. Първо трябваше да открие стадо. Себеподобните му обикновено бяха стадни. Макар че той често правеше изключение от правилото, желанието за компания периодично го спохождаше и го караше да търси, както търсеше сега. Разбира се, нямаше да е достатъчно само да ги намери. Трябваше да ги убеди да го приемат. Традицията изискваше продължителен изпитателен период, по време на който нямаше да има никакви права. Твърде дълго — това винаги му се струваше твърде дълго. И все пак имаше етикет, сбор от правила, които трябваше да се изпълняват. И на първо място наистина трябваше да открие стадо.

Трантоу мощно изрева, изчака ехото да заглъхне и се вслуша. Отговор не последва. Не че беше очаквал още от първия път. Отново нададе вик, после продължи да пасе и отиде да пие вода от извора.

Изглежда, просто трябваше да иде и да ги намери. Тъй като единствената диря в околността бе много стара и никой не отговори на призива му, всички посоки бяха еднакво подходящи. Освен на запад. На запад се намираше джунглата.