Роджър Зелазни - Донърджак

— Виждал ли си някой да бъде убит?

— Ами не. Но затова пък съм виждал адски гадни неща.

— Точно така. Обикновено преставаме, когато стане ясно кой е по-добрият.

— Три дни, казваш… Откога ги броиш?

— Ами, от вчера.

— Значи утре, така ли? Утре ли ще го предизвикаш?

— Вдругиден. След три пълни дни. Дотогава всички ще имат представа как изглеждам.

— Но така просто не се прави. Обикновено започват да се бият с някой по-нископоставен донт и продължават нагоре. Някъде по веригата си намират мястото и с това всичко свършва.

— Аз отлично зная къде ми е мястото. Просто прескачам средните звена.

— Това е опасно.

— Радвам се, че той го оценява.

— Извини ме.

Трантоу продължи да пасе и след известно време забеляза, че Мъгъл се е приближил до Скаркоу, сякаш случайно е попаднал на пътя му. Двамата за кратко останаха заедно. После долетя черна птица и седна на главата на главатаря.

По-късно същия ден отново довтаса Мъгъл.

— Преди малко разговарях със Скаркоу… — рече той.

Трантоу изсумтя.

— Той смята, че е доста неблагоразумно да направиш такова нещо, след като групата ни дори още не те познава. Ами ако — говоря хипотетично, разбира се — го победиш и после откриеш, че не ти допада работата, районът или поданиците ти?

— Винаги можем да се преместим другаде — отвърна Трантоу, — а що се отнася до работата, струва ми се, ти казах, че вече съм бил главатар. И никога не съм имал никакви проблеми със стадото си.

Мъгъл кимна.

— Шефът очакваше да кажеш нещо такова. Освен че е силен, той е и много умен, нали разбираш. Силата просто не е достатъчна, за да го задържи толкова много време начело на стадото. И сега мисли, че може би ще ти трябва известно време, за да прецениш дали наистина постъпваш правилно.

— Аз си знам работата.

— Изслушай ме. Скаркоу оценява чувствата ти — като изгнаник, търсещ дом, като донт, толкова отчаяно копнеещ да го приемат, че е готов да рискува живота си за стадо. Затова ме помоли да ти предам предложението му: откажи се от предизвикателството и той ще те приеме, без да чакаш. Няма да се налага да обикаляш около стадото, да търсиш съчувствие и да раболепничиш пред всички. Ще те приеме незабавно с всички права и привилегии на пълноправен член.

— Така пак ще съм на дъното на обществото.

— Можеш постепенно да си пробиеш път нагоре винаги, когато се чувстваш готов за това.

— Прекалено е бавно. Не, благодаря.

— Няма да му е приятно да чуе отговора ти.

— Убеден съм.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу го видя отново да се приближава към Скаркоу. Върна се по-късно същия ден.

— Какво ще кажеш за това? — попита той. — Ще те приеме на средното равнище. Няма да те мачкат като онези на дъното. Всъщност тогава самият ти ще можеш да мачкаш достатъчно от стадото. Това искаш, нали? Да те приемат и да се забавляваш?

— Ами онзи, когото изместя?

— Шефът просто ще му каже да се разкара. И той ще се подчини. Такъв е животът.

— Ами онези, над които внезапно се окажа?

— И те ще се подчинят. Ще го преживеят.

— Онези, които са точно над и под мен, няма да ме приемат, след като видят как съм стигнал до това положение. Ще трябва да се бия с тях, за да реша проблема.

— Това зависи от теб.

— Вярно е и тъй като означава, че така или иначе ще се наложи да се бия, просто ще започна най-отгоре.

— Скаркоу е ужасно силен.

— Изобщо не съм се съмнявал в това.

— Наистина ли си получил този белег като си съборил… как му викахте?… циркова шатра?

— Не, той е от тази страна. Получих този, като разбих на парчета бойна колесница.

— Не съм сигурен, че разбирам какво е това. Но ще предам отговора ти, ако е окончателен.

— Окончателен е.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу продължи да пасе, отиде при извора и пи, изкачи се на хълма и погледа залеза. Когато сенките около него започнаха да се сгъстяват, той се спусна по отсрещния склон, сведе глава и задряма.

Някъде към полунощ го събуди усещането за приближаване на нещо голямо. Въпреки огромните си туловища донтите могат да се движат безшумно като призраци. И все пак не беше лесно да изненадаш друг донт, който също е опитен в това отношение.

— Добър вечер, Скаркоу — каза Трантоу.

— Откъде знаеш кой е?

— Кой друг може да е?

— Имаш право. Предполагам, че ние сме единствените, които имат за какво да си говорят в този час.

— Така изглежда.

— Зная кой си.

— Птицата. Видях я.

— И без нея можех да се досетя, праотче.

— Е, живял съм доста, така е. Не зная дали има значение, дали това по някакъв начин ме прави особен.