Роджър Зелазни - Донърджак

Сейджак спеше между два клона по-високо от всички останали от клана. Така можеше да ги наблюдава. И колкото по-нависоко трябваше да се изкачват, за да стигнат до него, толкова повече признаци за приближаването им долавяше. Като сега.

Беше заспал дълбоко и сънуваше секс и насилие — които обикновено вървяха ръка за ръка в живота му, — когато чу шумоленето и се събуди много преди Чъмо да наближи достатъчно, за да го нападне, ако имаше такова намерение.

Сейджак се оригна, изпърдя се, почеса се и се протегна. После се загледа в катерещия се Чъмо, докато го чакаше да се изкачи достатъчно нависоко, за да могат да разговарят тихо.

— Сейджак — каза Чъмо. — Ела бързо. Имаме неприятности.

Сейджак нарочно се прозя преди да отговори и попита:

— Какви неприятности?

— Екита. Навсякъде. Предимно на юг. На запад и север прииждат още.

— Колко са?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. И на краката. Плюс хуя. Много пъти по толкова. При това само онези на юг.

— Какво правят?

— Нищо. Лагеруват. Ядат. Серат. Спят.

— Ами другите на запад? И на север?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. Като прибавиш и няколко хуя. Събират се там. Докато ги наблюдавахме, от север идваха още.

— Двамата със Стагърт ли бяхте?

— Да.

Сейджак докосна талисмана си. Бяха му трябвали седмици, за да се научи да завързва възел с парчето въже, което бе открил в лагера на наемниците. Но и преди беше виждал възли и знаеше предназначението им. А това въже вече имаше възел. Той го използва като модел. Ден след ден бе преплитал краищата му, докато накрая успя. После го повтори и дори се научи на няколко различни начина на завързване. И беше готов.

Той здраво завърза двата края за косата на Голямата Бетси. Така можеше да окачва главата на счупен клон или да я носи на шията си, когато решеше, че случаят изисква подобна церемониалност. Сега тя висеше на съседен клон и Сейджак протегна ръка, за да я погали. Това му помагаше да мисли, а може би му носеше и късмет. Бе скрил мачетето в хралупата на друго дърво и от време на време го вадеше и режеше нещо с него.

За миг си помисли дали да не вземе главата със себе си. Но трябваше да измине прекалено голямо разстояние, при това прекалено бързо. Можеше да се закачи или оплете в някой храст. Сейджак се сбогува с нея и каза на Чъмо:

— Заведи ме на юг. После на запад и север. Трябва лично да видя тези екита.

Той го последва до земята, спря, за да предупреди клана за присъствието на екитата, и пое на юг. След няколко часа двамата с Чъмо приклекнаха в храсталака и заоглеждаха лагера. Имаше много човеци, които ядяха, разговаряха, почистваха се или точеха оръжията си. Сейджак никога не беше виждал такова сборище. Наред със страховете, които пораждаше гледката, започнаха да го измъчват въпроси. Защо толкова много? Защо сега? И всички бяха наемници — не екита в зелено-кафяви униформи. Защо наемници?

Екитата бяха държавни служители, пратени на далечно място, за да изпълнят определена задача, и работата им невинаги се състоеше в убиване на представители на Народа. Понякога сечаха или садяха дървета, палеха или потушаваха пожари, копаеха канавки, отклоняваха реки. Наемниците, от друга страна, идваха единствено, за да убиват — и за разлика от екитата, взимаха доказателства за успешното изпълнение на акцията си. Всъщност именно от тях бе заимствал идеята да отреже главата на Голямата Бетси. Наемниците бяха по-свободни, по-диви, по-гадни и по-достойни за уважение.

Обикновено бяха самотници или се движеха на малки групи. Сега обаче трябваше да приеме, че онези на запад и север участват в същата кампания. Такива неща не се случваха без сериозна причина…

След известно време той докосна Чъмо по рамото и каза:

— Сега ме заведи на запад.

По пътя се зачуди къде е кланът на Отлаг. Или на Дортак. Или на Билгад. Трябваше в общи линии да знае къде са другите, за да не се стига до териториални спорове. Но в момента мислеше конкретно, а не в общи линии.

Докато наблюдаван много по-малката западна група от опасно открито място, той започна да подозира, че никой от другите кланове не се намира между трите отряда наемници и равнините на изток. Със сигурност скоро щеше да разбере, но вече започваше да изпитва тревога. Хога, който следеше западната група, му каза, че последните неколцина души току-що пристигнали. Те обаче се установили на лагер, вместо да стоят в готовност, сякаш очаквали всеки момент да получат някаква заповед. Затова Сейджак реши, че възнамеряват да прекарат поне една нощ в района преди да предприемат каквито и да било организирани действия с другите групи.