Роджър Зелазни - Донърджак

— Отговарям на всичките, госпожице Хазърд. Наричайте ме както желаете.

— Харесва ми как звучи Амбри. Моля, наричайте ме Лидия.

— Така и ще направя, Лидия — отвърна той и отново вдигна гайдата си. — Елате при мен, ако искате.

Той засвири странно заплетена мелодия, напомняща диханието на genius loci. Лидия откри, че почти без да го съзнава, се е насочила към пътеката и се спуска през долината. Музиката се носеше над нея, докато вървеше в мрака, и когато стигна в подножието на хълма, разбра, че гайдарят вече не е на върха. Сега вървеше на изток.

Тя потърси пътека. Неочаквано усети, че непременно трябва да го настигне и да продължат разговора си.

Единствената пътека, която успя да открие, водеше нагоре към върха. Много добре…

Лидия започна да се изкачва от мрака към растящата ивица лунна светлина. Сега звуците на гайдата бяха по-тихи и когато най-после стигна горе, наистина й се сториха много далечни. Тя намери пътеката, по която трябваше да е тръгнал — всъщност единствената, която се виждаше наоколо — и побърза надолу по нея.

Мина много време, докато звуците станат по-силни, и Лидия разбра, че го настига. Не беше изпитала усещане за спускане, но пътят се изравни. Навярно се намираше на плато.

Тази земя изглеждаше и миришеше различно. Защо толкова бързаше? Мъжът и неговата гайда нарушаваха усамотението й. Имаше намерение да се върне във Верите, да прекъсне транса от пътуването, да се нахрани както трябва, а не с животоподдържаща система, да поиграе тенис вместо електронностимулираща изометрика, да посети семейството си и след няколко дни отново да дойде, вече в по-общително настроение. Но тук се криеше загадка — и още нещо. Трябваше да намери Амбри.

В мига, в който осъзна всичко това, звуците на гайдата му заглъхнаха. Тя се затича. Сигурно само бе спрял да си почине за малко. Но можеше да му се е случило нещо. Можеше да е паднал. Или…

Лидия се препъна, изправи се и отново се затича. Нощта изведнъж й се стори по-студена, сенките се превърнаха в нещо повече от обикновени петна мрак. Сякаш всеки тъмен участък съдържаше нещо, което бавно се движеше и я наблюдаваше. Пътеката се спусна в долината, пресече поток, в който бяха наредени камъни за стъпване, после отново се заиздига нагоре. Тя чу зад гърба си трополене, като че ли нещо я следваше, без да си прави труда да се крие. Но не погледна назад.

Внезапно някъде далеч наляво от нея отново се разнесе писъкът на гайдата. Лидия се насочи натам. След няколко минути като че ли започна да се приближава. Когато усети, че още малко и ще види Амбри, звуците стихнаха.

Тя мислено изруга и после отново чу преследващото я шумолене. Ветрецът донесе мирис на море някъде от лявата й страна. Може би беше описала широк кръг и сега се намираше близо до брега? Лидия вдигна поглед към луната, за да се ориентира, но тя се бе издигнала прекалено нависоко.

Продължи напред, както й се струваше, в правилната посока. Трябваше обаче да забави крачка, когато стигна до район с високи скали, защото пътят й, изглежда, минаваше помежду им. Когато навлезе сред тях, видя, че са много, но нямаше представа дали са подредени по някакъв начин.

Докато вървеше, й се стори, че зърва движение точно пред себе си. Спря и втренчи поглед, но не видя нищо повече. Когато продължи, забеляза движение надясно. Пак спря. Този път й се стори, че един от огромните камъни се е плъзнал с няколко сантиметра настрани. Последва друго подобно движение отляво. Удивена, тя проследи с поглед високата скала, която се премести и отново спря. Но тогава се помръдна друга. И още една…

Скоро като че ли всички започнаха да се движат. Усещането бе странно, сякаш те стояха неподвижно, а Лидия се носеше сред тях. А после скалата точно пред нея като че ли започна да расте.

Тя протегна ръка и докосна един от камъните. Той мина покрай нея. Друг…

Някой я хвана за ръката и я дръпна настрани. Лидия ахна и се завъртя.

— Извинявай, че те стиснах така — каза Амбри, — но щеше да те смачка.

Тя кимна и го последва наляво, приблизително на запад. Камъните започнаха да се плъзгат още по-бързо. Никой от тях не се олюляваше, докато се насочваха на юг.

— При пълнолуние в нощта на равноденствието — каза той — те се събуждат и отиват на реката да пият вода. Призори ще се върнат по местата си. Не е хубаво да им заставаш на пътя. Маса и инерция, нали знаеш.

— Благодаря. — Лидия се засмя. В гласа й прозвучаха истерични нотки.

— Какво има, госпожице Лидия? — попита Амбри.