Роджър Зелазни - Донърджак

Казино им се стори заплашителен, защото човек играеше със собствените си пари (или с парите на родителите си), прехвърляни по електронен път от сметката на казиното или (по-често) обратното. Това не беше препоръчително. Бяха дошли във Вирту, за да се наслаждават на екзотиката, да излъскат маниерите си и да спят в приятна обстановка с красиви партньори в пълна безопасност от забременяване и болести — с тела, съпротивляващи се на микроманипулируемите силови полета във Верите — под звездите и любовниците си на плажовете в Южния Тихи океан, където вълните нежно нашепваха и бризът носеше аромат на цветя. Имаше ли значение дали партньорът е творение на Вирту, или просто друг идеализиран летовник от Верите? Резултатът беше еднакъв и неяснотата правеше преживяването още по-романтично. И двете страни бяха свободни да лъжат или да дразнят другата и разбира се, те се възползваха от случая. Така ставаше по-вълнуващо да се чудиш дали мъжът или жената, която си яхнал, галиш или смучеш, не са още по-забавни от другата страна. И дали всичко не е само сън и такъв човек изобщо не съществува във Верите.

След като едноседмичната почивка на Гуен изтече, Лидия често се разхождаше по плажовете. Това бе едно от любимите й места, когато искаше да остане сама, а тя разбираше, че известно време, не иска да я смущава никой. Затова си поръча самота. Сега плажовете бяха по-диви, каменисти ивици, понякога притежаващи смътно егейска атмосфера. Друг път в тях се разбиваха ледени вълни, който говореха за Северно море. Очароваха я животът и смъртта, които забелязваше в оставащите след вълните локвички. Подводни гори се олюляваха под невидими ветрове, мънички ракообразни се щураха сред камъчетата, проблясваха рибки, миниатюрни червени и сини армии заемаха бойни позиции…

От време на време виждаше червено платно. Но макар че понякога се приближаваше до брега, лодката никога не хвърляше котва, нито пък тя зърваше екипажа й.

Когато плаващите останки, черупките, миризмите и звуците на брега придобиха определено равнище на наситеност, тя се покатери по светлите скали и навлезе навътре в сушата. Там видя скалисти хълмове и по-големи възвишения, покрити с криви дървета. По ливадите цъфтяха розови и жълти цветя, в доловете и пукнатините в скалните склонове до късно през деня се носеше Мъгла, в долината попадна на покрити с пълзящи растения каменни развалини. Привечер стигна до хълм, където сякаш чу музика изпод земята. Тя се зави с наметалото си в заслонена от вятъра падина и реши да прекара нощта там.

Легнала под звездите, Лидия слушаше как музиката се издига от земята и става още по-дълбока, по-буйна. Дълго време просто я слуша, сякаш присъстваше на някакъв странен концерт. После характерът на музиката внезапно се промени — тя стана по-мощна и вече не идваше изпод земята, а някъде отблизо. Дали не бе задрямала? Лидия припряно потърси празнота в съзнанието си, но не успя да открие.

Изправи се и се заизкачва към върха на хълма по посока на музиката. Струваше й се, че идва от югозапад, някъде от дясната й страна.

Докато вървеше, светът ставаше все по-светъл…

Когато стигна на върха, музиката се усили още повече. Оттатък долината, осветена от току-що изгрялата луна, тя съзря някаква фигура на върха на следващото възвишение — гайдар. Той стоеше като вкаменен и писъкът на гайдата му изпълваше въздуха помежду им.

Лидия седна. Когато луната се издигна по-нависоко; тя видя, че гайдарят е мъж. Върховете на двата хълма като че ли се приближиха един към друг. Това по-късно й се стори странно, тъй като поръчката й за самота все още действаше. Нямаше намерение да я отменя още няколко дни, след което щеше да се разнообрази с посещение във Верите. Странно…

Нямаше представа колко време е седяла така. Луната още повече се беше издигнала и гайдарят леко се бе завъртял, така че лунните лъчи едновременно огряваха и хвърляха сянка върху лявата половина на лицето му. Имаше високи скули, тежки вежди и къса брада. Като че ли беше облечен в груб тъмен клин и тъмнозелена, мокра наглед сатенена риза. На главата си носеше шапка, а на хълбока му се виждаше дръжката на някакво оръжие.

Той бавно се завъртя към нея и накрая я погледна в очите. После внезапно престана да свири, свали шапка и й се поклони.

— Добър вечер, госпожице — извика гайдарят.

— Добър вечер — отвърна тя и се изправи.

— Улфър Мартин д’Амбри, на вашите услуги.

— О… аз съм Лидия Хазърд. Харесва ми как свирите. Кое име използвате най-често — Улфър, Мартин или д’Амбри?