Ричард Морган - Вариант 13

И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.

Кармен изкрещя отчаяно.

Харпунът за акули кихна пак.

И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…

„Отче наш… избави ме от…“

И това беше.

С настъпването на вечерта всички новини се оказаха лоши.

Генетичните изследвания установиха следи от човек, пребивавал на борда на „Хоркан“, човек, който не беше сред труповете. Не беше трудно да се отделят следите му от другите, защото бяха напълно окомплектовани с всички генни модификации, известни под популярното наименование „вариант тринадесет“. Или както се беше изразил Койл — „шибан изрод“.

Предстоеше им сериозен лов.

Аудио-визуалните данни постъпваха в обработващата местопрестъплението система твърде бавно и „къщичката“ им си оставаше почти празна. Получили бяха оскъдни фрагменти от сателитни снимки, някой и друг случаен кадър от заводски платформи и нищо от въздуха. Метеорологичен монитор, геосинхронизиран спрямо Хаваите, беше проявил периферен интерес във вид на снимки под кос ъгъл, когато „Гордостта на Хоркан“ се бе пльоснал в Тихия океан, а военните системи на Ръба бяха засекли неоторизираното навлизане, когато корабът бил още във външните слоеве на атмосферата, но бяха прекратили прякото наблюдение, след като бяха получили сводка от КОЛИН. „Гордостта на Хоркан“ бил изхвърлил реактора си като част от аварийните протоколи при навлизане в земната атмосфера, нямал оръжия и траекторията му сочела, че ще падне в океана, без да нанесе материални щети и да доведе до човешки жертви. Един от военните сателити проследил кораба, за да се увери, че траекторията му е точно такава, каквато казали от КОЛИН, след което подновил наблюдението си на придвижващите се в Невада войски.

Нищо в наличния аудио-визуален материал не говореше за спасителна операция, задействана преди пристигането на бреговите екипи. Ничий обектив не беше уловил и самотна фигура, която се хвърля в океана. Нищо от получените материали не водеше към окончателни заключения и дори огромното увеличение на най-модерните оптични системи не ги насочваше към нищо полезно.

Предстоеше им лов, а не знаеха откъде да започнат.

В хотела Севги седна да хапне с Нортън, макар че нито й се ядеше, нито й се говореше. Романтичното приглушено осветление в ресторанта я изнервяше. Синаптикът окончателно я беше изоставил.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Нортън, докато тя ровеше апатично салатата с октопод.

— А ти как мислиш?

Това се наричаше отклоняване на въпроса, нещо, което беше научила — не, единственото шибано нещо, което беше научила — от посещенията си при психолог, за които фирмата беше настояла и платила след онова с Етан и другите простотии. Психологът стоеше в другия край на стаята, усмихваше се мило и й връщаше всеки неин въпрос като топка, която отскача в стената. След време тя започна да прави същото с него. Което не й помогна с нищо, но поне сложи край на срещите им, с което пък постигна целта си. „Не мога да ви помогна, щом вие не искате да помогнете на мен“ — каза накрая той с доза разбуден гняв — най-сетне! — в иначе спокойния си и монотонно приспивен глас. Само че не беше схванал същината на проблема. Тя не искаше да й помагат. Искаше да нарани до болка — кървяща, зейнала, пищяща болка — всички безразлични аспекти на социалните ограничения, които я сковаваха като паяжина.